Когато някой ти звънне да те кани на някакво събитие по средата на единствената ти планирана отпуска за годината реакцията обикновено е основателна и автоматична – пращаш го на топлото и влажно място, находящо се между долните два крайника на родителя му от женски пол (т.е. да върви в на майка си п… сещате се). Е, не и този път. Още когато отсреща се чуха думите „роудтрип“, „Red Bull“ и „Филип Полк“, от устата ми като отговор излезе едно не по-малко автоматично и ентусиазирано „Айде!“. Точно такова – ударно, рязко, с негласно поставена удивителна. Още преди Сашко Башко да ми доразкаже всички подробности за проекта въодушевлението ми се беше покачило до толкова, че на практика нямах друг избор, освен да приема поканата. Да! Отивах на Red Bull Under My Wing с Филип Полк – словашката DH легенда е един от най-опитните състезатели на световната сцена. С огромното си количество натрупано ноу-хау, Полк се вписваше в концепцията повече от добре – Under My Wing е глобална инициатива на Red Bull, в която спонсорирани от марката атлети предават опита си на млади местни таланти. Както разбрах в последствие, българската версия на Under My Wing е била планирана още от миналата година от Сашко Башко и Иван от Red Bull като ключово мероприятие, целящо да раздвижи родната сцена и да вдигне нивото на състезателите. Планът е прост – три дни, три дестинации, група наши карачи и Филип Полк. Лекции и практически занятия по завиване, спиране, скокове и многобройни други аспекти от карането, физическата, техническа и ментална подготовка. Своеобразен DH университет с основен лектор проф. Полк и три от най-добрите ни DH трасета вместо зали за обучение. Завършилите получават титлата „магистър по DH“… Или беше „з.м.с.“ (заслужил майстор на спорта, за незапознатите със спортната терминология от дивия соц)? Както и да е, в гората така или иначе титлите нямат значение – там важат единствено уменията и опита в карането на колело. А нови такива момчетата получиха в изобилие. Да видим как се случи цялото нещо… Четвъртък, София, малко след 9 сутринта, събираме се пред магазин Industrial. Когато пристигам момчетата вече са натоварили половината колела в единия от двата пикапа Volkswagen Amarok, предоставени ни за мероприятието. За останалите велосипеди идеята е да ползваме ремаркето на Иван от Industrial, което разполага с много удобна система за товарене именно на DH колела… Както и с по-различна букса за тоците от тази на теглича на Amarok-а. К*р, ремаркето остава без светлини. Прилагаме старата тактика с вързания авариен триъгълник, а свинските опашки за пореден път се доказват като най-гениалното творение на човечеството. Не, наистина, замисляли ли сте се за колко много неща могат да се използват? Двайсетина минути по-късно, „свинете“ отново спасяват положението с второ приложение за деня – използваме ги за подсигуряване на велосипедите върху ремаркето, нещо не ни достигат коланите… Към този момент вече Филип се е присъединил към групата и започва уроците с кратка демонстрация на тема как можем да вържем четири велосипеда с един единствен колан – словака очевидно има опит с товаренето на колела покрай безбройните си пътувания! Скоро потегляме и благодарение на доброто темпо на Ванката още преди да се усетим сме на правите участъци преди Самоков. Днешната дестинация е Боровец! След малко вече сме паркирали пикапите на финала на DH трасето и момчетата вече разтоварват и се обличат за каране… Всички са нетърпеливи Under My Wing академията да започне! Гледката е позната – багажниците на пикапите са взривени; колелата, инструментите и личните вещи на момчетата са пръснати навсякъде, и всеки нещо рови или чопли по колелото си… Малко по-встрани от основия взрив Филип следва явно рутинната за него процедура по превръщане на пристигналото в насипен вид колело в завършен, годен за каране велосипед. За някои елементи от местния фолклор, подготовката за каране пък представлява пенлива кехлибарена течност с освежаващо горчив вкус, която се разгазира неприятно като я клатиш по-дълго. Янко, стига я люля тая чаша бе д**а! Само истински маниак като Боби Крумов от Плевен пък може да се сети в такъв момент тактично да замаскира логото на конкурентна на RedBull марка със стикери от едно от най-идиотските (в добрия смисъл на думата) спортни мероприятия, провеждани някога на българска почва. Borovets Mountainbike Park е на практика празен – освен нашата група от общо 8 карача този ден на лифтовете и по трасетата няма почти никой. На старта цари тишина и спокойствие, атмосферата е осезаемо есенна, а всички писти са старателно окосени. Нас обаче пистите не ни интересуват, все още е сезона на велосипедите! Росен Ковачев и Ники Стоянов от Drag Racing са сред шестимата щастливци, избрани от Филип Полк за участие в Under My Wing инициативата. Май и двамата изглеждат горди да носят логото на мероприятието на гърдите си! На старта двамата се присъединяват към Вальо Пашков (Industrial) и Тино от Shockblaze, които също са „в играта“. Росен налазва трасето без да се мота особено – въпреки, че е малко по-възрастен от останалите момчета, неколкократния национален шампион все още има на къде да се развива, и всички се надяваме трите дни под наставничеството на Полк да му дадат необходимия тласък, за да се превърне в нещо повече от това да е най-бързия спускач в България. Вальо стартира веднага след него – той пък е един от най-стилните млади карачи в България (както ще ви демонстрираме нагледно малко по-долу) и определено до края на трипа показва, че напълно е заслужил мястото си в групата. Тино дори не изчаква прахоляка да се разнесе и тръгва по трасето „на копие“ – резултатът е пепел във въздуха, хвърчащи буци от почвата, липса на ръкавици… Да! Колкото до потенциала на Тино… Има ли смисъл да ви разказваме изобщо при такъв кадър? През това време от долу на лифта се задават Сашко и Полк, Сашко нещо се обяснява и прави физиономии като на Мики Маус. Като тартор на групата, той решава да раздели Филип от останалите за първото спускане – хем момчетата да направят едно за загрявка без напрежението, че някой ги гледа и оценява, хем двамата да имат възможност да разгледат трасето и да изберат участък за днешните „лекции“. След броени минути Филип вече диша българска прах – трасето е сухо като барут, за цялото лято е валяло само два пъти… Трасето на Боровец вече се е доказало като едно от най-добрите в България, и това е напълно заслужено. Каратето започва още с влизането в гората след откритата стартова права. Сашко влиза в кореняка като у тях си – напълно нормално, все пак трасето е именно негово дело. Вече на второто си спускане, но все още карайки зад Сашко, Филип определено не изглежда като да му е зле на българска територия… Хубавата новина за нашите момчета е, че трасето в Боровец е добре познато на всички, и ще бъде интересно да се види какви линии и техники за преминаване на различните секции ще им покаже днес Филип. Вальо атакува корените с мощ и агресия. Ники изглежда стабилен на колелото и кара напълно уверено още на второто спускане. Тино също не изостава от темпото и безмилостно гази пепелта и коренищата. Докато чакам карачите и сменям позициите решавам да снимам малко природата наоколо. Прецъфтелите растения около мен ми напомнят, че активния сезон 2012 вече отива към края си – пролетно-лятната еуфория вече е поотминала, големите състезания едно по едно се превръщат в история, а обратното броене до началото на зимата вече е започнало… Сцената ни обаче узрява с всяко следващо мероприятие – за нея не важат сезонните принципи, тя утихва на края на всеки сезон за да избухне още по-мощно следващата година. Според мен Under My Wing е едно от най-значимите мероприятия този сезон именно защото ще даде шанс на цялата сцена да дръпне още по-рязко напред с помощта на наученото през тези три дни от момчетата. За да докаже теорията ми, Сашко върти чупки на големия дабъл по-надолу по трасето… Росен повтаря упражнението – преди няколко години такива скокове щяха да изглеждат като непосилно големи за българските карачи, но сега започват да се превръщат в нещо напълно нормално, поне за по-добрите от тях. Прогресът обаче не трябва да спира до тук, следващата стъпка ще е да се научим да ги караме с лекотата, стила и агресията на големите прота като Полк. Слизайки надолу по трасето заварваме Вальо да бута обратно нагоре покрай двата виража след поляната и двата скока в гората. Явно мастър Йода, a.k.a. Филип Полк провежда занятия по завиване! Явно предположенията ни се оказват верни, защото скоро преди виражите се събира цялата групичка карачи и момчетата започват един по един да потеглят надолу. Поредицата от завои малко след двата виража е избраното място, и Филип обяснява на момчетата ключовите моменти за максимално бързото преминаване на техничната секция… …след което идва време за онагледяване на теорията и Филип дава дефиниция на понятието „като по учебник“ – правилна употреба на спирачките, контролирано влизане в завоите и максимално голяма скорост на изхода. Боби Крумов изпробва съветите на Филип на практика – в началото той кара с известни задръжки, резултат от тежкото му падане в Румъния на On The Rocks, но бързо се окопитва и започва да показва обичайната си добра форма. Филип анализира всяко едно от минаванията, и скоро на момчетата им става ясно, че трябва да загърбят концепцията с карането „на карамба“ – дори най-добрите ни карачи като Росен го правят понякога, но според Учителя Дънов в повечето случаи прекалената агресия накъсва ритъма и нарушава подготовката за следващия участък. Програмата за деня е съставена изцяло от секции със завои – пристигаме на следващия участък малко по-надолу по трасето, заданието е първите два завоя след пресичането на лифта. Един от най-мотивираните и схватливи от „учениците“ на Полк е Марто Бочуков. Едва наскоро навършил 16, Марто е една от големите надежди на българския DH и още първия ден показва, че е супер надъхан да се развива. Той напъва яко на всички участъци и натрупва бая падания, но неуморно повтаря секциите докато не изчисти всички грешки. Така се прави! Денят вече напредва сериозно; същото правят и момчетата, които вече са влязли в час и попиват с анализиращи погледи всяко движение на Полк. Боби вече се е поотпуснал и натиска колелото в завоите мъжката. Същото прави и Тино, от когото неведнъж сме виждали образцови минавания на този участък. Ванката от Red Bull е извикал за събитието и екип оператори, от които скоро очакваме едно доста сериозно видео. Момчетата определено не са дошли „с гумената лодка“ и бързо навлизат в материята, въпреки, че за пръв път снимат маунтинбайк. Така карачите се оказват под двойно наблюдение – от една страна камерите записват всяко тяхно движение, от друга мастър Полк е застанал „на Ф“ и ги наглежда със строг поглед. Това при него обаче е само нагледно – той не пропуска да поощри добрите минавания с окуражителни викове, а разпалените му разяснения за различните техники често се базират повече на езика на тялото от колкото на словесни описания на движенията. С две думи – Филип въобще не се пести и приема ролята си на инструктор напълно сериозно. Голям респект! Въпреки наставленията на батко Филип обаче от време на време момчетата се наиграват – при един от опитите си да премине максимално бързо двата последователни завоя Ники се изшива в едно от дърветата директно с глава. Това е то, първа кръв! Едва ли ще може да се оправдава, че се е порязал при бръснене… Към този момент денят вече върви към края си и момчетата решават да се ориентират към приключване. Изчаквам ги на стръмния дроп от пътя след дървения мост… Приземяването от него е стръмно и прашно и преминава директно в не особено солиден вираж. Марто пада в завоя, а Сашко директно излита в осигурителните мрежи. Тино обаче е непоклатим… Все пак обаче професионалиста си е професионалист – минаването на Филип отново е най-чисто и сигурно. Той насочва колелото за предстоящия завой още от въздуха! Момчетата товарят багажите под светлината на последните слънчеви лъчи, процеждащи се между дърветата. Колелата са натоварени, довиждане Боровец! Лепенката върху току-що измития EVIL на Филип сякаш заявява – the Polcster was here! При това подозирам, че не за последно… Потегляме с цялата газ към Пампорово, където ще е нашия базов лагер за следващите два дни. Amarok-а лети по магистралата с първа космическа, едва ли е много похвално, но ни ограничава единствено мисълта, че трябва да опазим ремаркето отзад… Пътуването протича абсолютно гладко (е, може би с изключение на първите опити на Ванката за каране на задна със закачено ремарке, винаги е забавно) и към 10 вечерта се озоваваме на вечеря в Сафарито в Чепеларе – автентична долна българска кръчма с евтино и относително хубаво ядене и разнообразни видове алкохол. Малко преди полунощ се настаняваме в хотел Орловец в Пампорово – за следващия ден е предвидено каране на Чепеларе, но близостта на двата курорта означава, че е по-лесно да се настаним в Пампорово и за двата дни, вместо да се местим напред-назад по хотелите. Росен налазва машината за почистване на обувки – оказва се, че тя върши отлична работа и за прашни колоездачни чепици. На следващата сутрин във Вал-ди-Чеп ни посреща великолепно време – слънчево, но също така и прохладно, денят се очертава да е прекрасен! Марто Бочуков обаче няма никакво намерение да си губи времето с несъществени неща като красотите наоколо – вижте само колко е концентриран, извършвайки най-елементарната процедура по проверка и настройка на скоростите… Какво ли е когато има по-важни задачи, като например да се опита да даде най-добро време на състезание? Росен беше един от хората, които най-активно се интересуваха от EVIL-а на Филип. На моменти си мисля, че ако бях на мястото на словака щях да съм си прегризал вените одавна. Колко ли често го питат какви custom части има по колелото (hint: никакви), с какви гуми е подходящо да се кара в еди-какви си условия, какви настройки на окачването са най-добри и т.н…. Когато си професионален състезател и си отишъл някъде да водиш тренировъчен лагер за напреднали обаче предполагам, че е нормално да получаваш такива въпроси и Филип приема нещата спокойно. Тази сутрин лифта е седалков… И е само за нас. Сашко и Филип се отправят нагоре преди другите за да имат време да направят едно опознавателно спускане и да обсъдят кои елементи ще се тренират днес. Не след дълго момчетата започват да слизат обратно – пичовете от RedBull вече са опънали фирмената тента и след първото спускане събираме карачите за групова снимка. От ляво на дясно – Тино, Ники, Марто, Боби (с рязка разлика от две глави нагоре спрямо останалите до тук), Филип Полк, Росен, Вальо и Сашко. Казах ли, че лифта този ден работи само и единствено за нас? Стотици седалки и километри въжета в движение за цифром и словом 8 (осем) потни даунхилъри. Какво ли мисли Боби за тази VIP ситуация? Показва ни хеви метъл от неговото сепаре, май се кефи… За днес програмата за обучението е следната – скокове, скокове и пак скокове. И малко каране по жестокото чепеларско трасе. Филип започва лекциите с малка демонстрация на големия дабъл под лифта. Ники повтаря показаното, и макар и значително по-неуверено, успява да премине скока успешно. Dead sailor-а на Тино затвърждава усещането, че повечето български момчета нямат достатъчно голям опит със скачането – тукашните трасета като че ли винаги са залагали повече на грубия естествен терен с корени, камъни, сипеи и технични завои, от колкото на големите скокове. Е, благодарение на неуморната работа на хора като Сашко ситуацията с трасетата напоследък започва да се променя, но карачите все още не са свикнали достатъчно, за да се научат да се отпускат във въздуха. На практика почти всички от групата са на ниво „просто да прескоча скока“… Например Марто, на пръв поглед във въздуха има стойката на човече от Лего, качено на колело, но пък той е започнал да кара едва преди два сезона и съм убеден, че тепърва ще открива и развива стила си на каране. Важното е да се тренира и карачите да си помагат взаимно! Вальо е единствения от момчетата, който успява да покаже истински стил на този скок – за щастие filming crew-то пристига тъкмо навреме, за да разпънат сериозната техника и да го заснемат. Голямо ЕВАЛА на пичовете за усилията да мъкнат и инсталират кранове, долита и т.н.. край трасетата. Това оборудване си е бая железария и се иска голям мерак за да тръгнеш да ползваш нещо такова в планината, още повече при заснемането на непознат спорт. Филип прави второ минаване за да затвърди показаното от Вальо и да закрие сесията на скока с позитивен пример, който момчетата да запомнят. Не се подлъгвайте по вида на Жоро (ляво) и Никола (дясно) – въпреки, че на моменти изглеждат тотално не в час, двамата далеч не са чак толкова неадекватни и са страшни пичове! Опитът от снимането на сноуборд и скейт видеа и талантът си казват думата – момчетата още горе ми показват няколко доста впечатляващи кадъра. Местим се на следващата секция от обучението и Филип я налазва с агресия и стил. Човек ще рече, че е истинско про… Боби пък се възползва от инерцията на 92-та си килограма живо тегло и влита на секцията с триста. Вальо също влага агресия и се мята в боя като истинска нинджа – ако изобщо има байк еквивалент на еленския скок, то той го владее! Сесията протича по вече познатия начин – Филип наблюдава всяко едно от момчетата и анализира внимателно карането. Текущата секция се състои от три последователни скока, поредрени в дълга и скоростна права. Сашко видимо се кефи на карането. Росен също кара на мръсна газ и се забавлява на максимум. Филип пък на последния скок от поредицата изглежда все едно кара кросарка. Braaap! Ванката от своя страна също си прави карането за деня с импровизиран тест-драйв на пикапите – Amarok-ът показва доста добри offroad способности по пътя до междинната станция на лифта, до където отиваме с мисията да приберем джипа на филмърите. Возенето в МПС, управлявано от Ванката, винаги е интересно преживяване и по пътя аз на няколко пъти отлепям по около педя от седалката… Здрава машина е тоя пикап! Отзад обаче е взрив – бързо разследване установява причината, Марто Бочуков е оставил в багажното на пикапа плик с праскови и прясно мляко, които при test drive-а са се пръснали като във блендър. В резултат на това целия Amarok мирише на плодов шейк! Докато оправим ситуацията с МПС-тата момчетата вече са слезли в Чепеларе да хапнат. Филип chill-ва като про… …и май не е единствения – особено с такова меню и обслужване няма шанс да има недоволни от начина, по който протича днешния ден, всички усърдно бичат айляк. Аз пък се радвам на шанса да обядвам като бял човек – чепеларската пица е приятно разнообразие спрямо survival историята, която обикновено се получава, когато снимам по състезания. Този ден се налага един от двата пикапа да потегли по спешност към София, и наличното товарно пространство за колела рязко се свежда единствено до това върху ремаркето. Филип отново поема нещата в свои ръце и прилага ноу-хау от безбройните си пътувания. Ремаркето от четириместно се ъпгрейдва на такова за пет колела… Следобеда чепеларския лифт не работи поради профилактика на електрозахранването, за това се отправяме към Пампорово за по едно бързо с пикапа. Времето на Снежанка е динамично, а денят отива към своя финал – момчетата се обличат без много размотаване и потеглят надолу. Изпускам да снимам първата група карачи и ми се налага да почакам втория курс на пикапа. За кратко през клоните на дърветата проблясва слънце, след което отново се стъмва. Все тая, Пампорово е красиво при всички условия. След около час кибичене в гората най-после чувам звука от катерещия се по пътя пикап. Най-после! Едва няколко минути по-късно карачите долитат от горе на мръсна газ. Тино прави прецизно и бързо влизане в секцията. Вальо пък демонстрира малко по-различна линия, прелитайки през големите камъни с лекота. През нощта времето се влошава и на сутринта планината ни посреща „приветливо“ – дъжд, бурен вятър и мразовити температури. Качвам се нагоре преди карачите и чакам, единствено дъждобрана ме спасява от тотално подгизване. По трасето дори са се формирали локви – май е снощи е попреваляло, а? Почвата е подгизнала доста сериозно и Сашко ми съобщава по телефона от Студенец, че момчетата сменят трескаво сухите гуми. Всичко наоколо е свежо, зелено и мокро – покрай трасето няма и помен от пепеляка от предишните дни. Вместо това има лека калчица, мокри камъни и корени в изобилие. Перфектни есенни условия! Скоро лифта завърта – карачите са приключили със смяната на гумите, време е за екшън! Росен и Филип са на първа седалка, жадни за оран. Двамата обаче явно решават да изчакат останалите от групата, и след малко всички идват накуп, карайки на влакче. Сашко води колоната, следван от Филип. Първи следи в кафявата пудра! След цяло лято суша май всички се кефят на шанса да покарат на мокро… В по-горните части на трасето времето е доста хардкор. Бурен вятър докарва и отвява облаците през около 30 секунди, смесва се дъжд със слънце, студено е, абе… Мъжко време! Не по-малко мъжка е и бясната оран, която момчетата причиняват на мократа почва. Кой не обича да кара в такива условия? Braaaaap #2! И докато ровенето в пръстта е приятно прасешко занимание, карането по стръмната секция на трасето е истинско изпитание – калчица, мокри камъни, още по-мокри корени… Положението като цяло е деликатно и намирането на чиста линия е почти невъзможна мисия! Вальо обаче не се притеснява особено и кара почти като на сухо… Този кадър просто крещи за подходящ саундтрак, а аз не се сещам за нещо по-подходящо за случая от това парче. Ей рапстар, дека ти е къщата? За днес програмата не включва повтаряне на секции – връщането нагоре по интересния стръмен участък е твърде тегаво и Филип разпорежда на групата да карат цели рънове, като той просто спира на определени места за да ги наблюдава как карат. Сашко отново се чувства като у тях си, защо ли? Боби многократно споделя ентусиазма си от възможността да потренира на мокро, и карането в последния ден на Under My Wing по всичко изглежда, че му спори. По обяд попадам на интересна перспектива за снимане на един от завоите в долната заст на трасето. Карачите се източват един по един и Сашко отново минава последен, като ме информира, че слизат надолу за манджа. Мамка му, тъкмо си нагласих кадъра… Опаковам светкавиците против дъжд, за всеки случай, и дори не се занимавам да ги събирам от позициите, на които съм ги инсталирал. Слизам към Студенец, където момчетата вече са се събрали при байк центъра и разпускат преди хапването. Притеснението ми дали някой все пак няма да си познае двете самотни светкавици, изоставени барабар с трансмитери и стативи край трасето в гората, автоматично остава на заден план при появата на легендарното комбо от малка ракийка за сгряване на душата и тялото и голяма шопска салата за разядка преди същинското ядене. Останалите на масата също са изгладнели и са заболи носове в чиниите си, само Боби ми се хили как може да съм такъв класик… Абсолютен класик е и Росен, който започва с глупостите още в момента, в който фиксира с поглед тази детска триколка с ел. мотор. Добре, че се спря преди да я поломи наистина – щеше да е голям резил да счупи на децата играчката посред бял ден, при това на трезво… В същия момент, малко по-встрани от кръчмата, Никола и Жорето се трудят усилено, попълвайки колекцията си с интервюта от участниците в мероприятието с това на Тино. Времето е райско – отново вали, духа вятър… Сашко се проявява като едно истинско photo-bomb про и ненадейно се намества в кадъра с една от характерните негови физиономии, изразяваща многозначителното „чиче, е*ало си е мамата“. Прието, потвърждавам – е*ало си я е! Факт! Кулата на Снежанка изчезва периодично, обгърната от ниските облаци. Небето се е захлупило над нас и дъждът се сипе упорито и напоително. Момчетата решават да покарат още малко, а аз така или иначе вече имам нагласени светкавици и позиция за снимане… Припалваме нагоре – те с лифта, аз пеш. Обезопасяването на светкавиците с найлонови пликчета се оказва много мъдро решение. Трасето вече е подгизнало, и момчетата правят брутални взривове от кал при всяко минаване. Вальо успява да ме охвърля най-качествено, с което печели почетно място в селекцията за настоящия материал. Скоро става време да обърнем малко внимание и на финалния скок. Сашко се мята от по-голямата версия на творението си, след което спира и казва, че той лично се е накарал, но ще изчака останалите да направят още едно спускане за да ги погледа на скока… Вместо да кибичи на студа обаче Сашко решава да побута нагоре и да скочи още един-два пъти докато минат останалите. А пък току виж станала и някоя читава снимка… Например тази! С най-силен кадър от скока обаче се разписва Вальо. Браво бе, машина! Удриии! След като минава и последния карач от Under My Wings групата се отправям надолу. Заварвам Тино да обръща особено „специално“ внимание на колелото си на вело мивката. Я я, дас ист фантастиш! Донт стоп май лов, шприц мих точно така, баш между спиците и право в задната главина, даа… Филип си чака реда и се чуди кога ли Тино ще приключи с „мокрите“ си фантазии. В крайна сметка не го дочаква и и двамата го оставяме да се забавлява… Ние имаме по-важни дела – на плазмата в байк центъра тече живото предаване от Световната Купа в Норвегия! Там вече се е оформила стабилна агитка и всички следят състезанието с интерес. За разлика от друг път дори разговорите не са чак толкова разгорещени, концентрацията е тотална – особено, когато по трасето е Стийв Пийт! Филип Полк се почесва, може би се чуди какво ли прави тук, ами не е в Норвегия при останалите от протата… Вечерта обаче чуденка няма – с Ванката от RedBull организираме импровизирано preview на снимковия материал от трите дни по време на т.нар. парти, което трябваше да се състои по повод закриването на сезона. С облекчение установявам, че Филип определено не се чуди дали си е загубил времето тук – всъщност ми споделя точно обратното, казва ми, че страшно му е харесало, и би се радвал отново да проведе skills camp у нас… Отношението му към момчетата заслужава респект – въпреки, че партито е абсолютна катастрофа откъм посещаемост (на практика е само нашата група), Филип запазва позитивната си нагласа и се заема с раздаване на плакати с автографи на всички присъстващи. Хвала! Боби Крумов с гордост показва своето копие – за щастие както той, така и всички останали ще отнесат вкъщи многократно по-ценни неща от подписаните плакати. Благодарение на съветите и ценния опит на Полк, за тези три дни RedBull Under My Wing се превърна в едно от най-значимите за сцената мероприятия, които са се провеждали у нас в последно време. А колкото до самия Филип – нещо ми подсказва, че ще го видим отново на българска територия по-скоро, от колкото бихте си помислили…
19:44, хотел Орловец, Пампорово. Остават по-малко от 16 часа до официалното откриване на Вело Парк Пампорово. Рязане на ленти, шампанско в кърмата на кораба и газ до ламарината – това ни очаква през следващите два дни в най-големия курорт на Родопите. Последните довършителни дейности по трасетата продължават и до този момент, а ние сме отново в ефир с най-новите подробности от днешния ден. Започваме деня с истинска българска класика – банята на пет звездния хотел Орловец е превърната в кухня; приготвя се деликатесна салата от домашни домати и сирене. С помощта на невероятните домати, напазарувани от плод и зеленчука в Смолян, се убеждаваме за пореден път, че именно това е храната на боговете! Качвайки се нагоре към DH трасето заварваме Сашко да чопли по кикъра на грандоманския финален скок, който към този момент все още има известна нужда от шейпване. Сашко оползотворява работата по скока със заснемане на lopata-cam видео! Признаваме си, че сме го пробвали и преди и резултатът определено е доста забавен! Засилката за финалния скок също е шейпвана, само че от мааалко по-голяма лопата… Багеристът отново си е играл с голямата мистрия! Резултатът е налице – най-новата магистрала в България, викайте Бойко да я открива! Засилката е готова! Качваме се с колата до средната част на трасето за да разгледаме новостите и пътьом решаваме да покажем рок гардъна по малко по-нестандартен начин… 3D камъни #1… 3D камъни #2… 3D камъни #3. Оползотворяваме слизането към стръмната част на трасето с малко хамалска дейност – със Сашко и останалите от екипа носим обезопасително оборудване – дюшеци и мрежи за долната част. По пътя надолу спираме да разгледаме последните подобрения по един от по-техничните скокове по трасето – от днес той е оборудван с дървена рампа преди началото на попивката, която превръща зловещата дупка в относително безопасно приземяване на равно… Слизаме до току-що завършената свързваща отсечка между стръмната част и финалния скок. Ани Томева от клуб Свободно Измерение е една от първите, зърнали трасето на живо. Смесената гора в долната част на трасето е доста широка, но това не пречи да има опасно стоящи дървета. Сашко се заема да ги обезопаси, и скоро виждаме първия поставен дюшек. Ани попива с поглед един от по-бързите завои в долната част – подозираме, че когато почвата слегне и трасето стане наистина бързо, този широк десен ще бъде един от по-забавните завои по трасето… С минаването на Ани (както и с нашия GoPro рън от малко по-късно) по трасето освен стъпки от обувки се появяват и първите следи от гуми. Сефтето е направено! Да ни е честит новият байк парк! Часът вече наближава три и половина следобед, когато заварваме бригадата да заглажда скока на излизане от гората… Ани и Сашко оглеждат и преценяват финалния скок. Fisheye обектива създава илюзията, че отскока е едва ли не по-дълъг от равната част, но на практика разстоянието е доооста голямо. Можем да го сравним единствено с големия скок на Боровец, но там е tabletop, тук е брутален stepdown. За сега само можем да си представяме какви whip-ове ще се въртят от него… Със Сашко тестваме стойката за колелата на мястото за миене – направена е мераклийската и на нея спокойно могат да бъдат почиствани поне по три колела едновременно. Похвално старание е вложено и в стойките на колелата, които са монтирани пред касите на лифта. Ани Томева тества, дали процепите побират и големи гуми… Резултатът е позитивен – всичко е сметнато и бъгове няма! Отправяме се към хотела и оставяме момчетата да довършват последните детайли по трасетата, докато ние подготвяме снимките, клипчетата и текстовете за настоящия материал. Ето така изглежда BIKEPORN офисът последните няколко дни – естествено, присъстват и неизменната купа с домати и сирене и студената биричка в края на деня… А това е и гледката от терасата, с която приключваме снимковия материал към настоящата статия и ви пожелаваме приятен уикенд! В случай, че сте планирали да го прекарате по трасетата на Пампорово, можем да ви гарантираме, че ще се видим на тях! До скоро! PS: като бонус за всички, които ще останат будни до по-късно, очаквайте и клипчета с първите спускания на DH и FR трасетата! Не пропускайте да видите сефтетата на двете трасета, дори и да го направите сутринта преди тръгването! Уикендът ще бъде епичен!
Асене, има ли връзка? Работи ли микрофона? А! В ефир сме… Така! Добър вечер уважаеми зрители, добре дошли пред малкия екран! Настанете се удобно и си отворете биричка, защото отново се пренасяме в Пампорово – курорт, който буквално след малко повече от 24 часа ще посрещне първите си мръсни, потни, жадни за скорост, завои и камъни гости! Подготовката за откриването тече с пълна сила и като че ли с наближаването на уикенда напрежението и приоритетите се увеличават… Предстартовата треска започва да се усеща, трасетата започват да придобиват финален вид и всички усещат сърбежа за каране въпреки все по-натрупващата се умора от подготовката – това винаги е добър знак! Добър знак ни дава и времето, което става все по-добро! Това е гледката от стаята на хотела – никак не е зле като за „добро утро“, намираме се в истински горист рай… Красота! Утрото наистина е добро и добре познатият ни вече багер работи на пълни обороти, изглаждайки изхода от дървената рампа на големите скали край пътя. Слизането по рампата е дооооста стръмно и Сашко лази надолу в режим 4х4 за да даде указания на багериста… Той обаче няма нужда от кой-знае колко указания – дори и кратко вербално-жестикуларно обяснение му дава ясна представа какво точно трябва да се получи. Любимата ни машина влиза в ролята на огромна и доста скъпа мистрия и заглажда изхода от рампата с удивителна лекота и прецизност. Един от планираните за доразработване в дните преди откриването участъци се намира малко по-надолу и скоро слизаме натам. Наклонът изведнъж става сериозен и гората се сгъстява, което означава само едно – време е да прибегнем до ръчните инструменти. В този участък трасето върви странично на склона, което налага вкопаване от едната страна и допълнително изграждане от другата. Момчетата старателно укрепват натрупаното. Докато тече ръчната работа забелязваме нещо жълто между дърветата – багерът дебне, чакайки своя момент… Ние обаче си имаме още един багер – Кевън разкопава един от участъците със страничен наклон съвсем целенасочено опитвайки се да оголи всички камъни. Разпитваме го каква е идеята, и ни споделя, че само със страничен наклон няма да е достатъчно интересно… Малко по-късно се озоваваме в Смолян – момчетата от бригадата ни молят да напазаруваме още пирони. Намираме местния Нарко-оп, който се помещава в няма такава дупка… По времето на соца тази разпадаща се постройка сигурно е изпълнявала функциите на сладкарница, но в момента в нея се помещава учудващо добре заредена железария… Шефчето ни посреща с абсолютно нулев ентусиазъм – как ли би могло да е иначе, когато по цял ден продаваш тел, пирони и С-200… С абсолютно равнодушие пича ни отмерва равни количества 14- и 20-сантиметрови пирони за цифром и словом десет лева, а ние се възползваме от шанса да разгледаме стоката в „магазина“. Има уникални артикули – например тази безумна батерия за чешма тип делфин… Единствено цената от 65 лева ни спира от непредвидената покупка, но в крайна сметка май е за добре – ако го бяхме купили при всяко посещение в банята щеше да възниква чуденката дали трябва да погалим делфина за да източим чучурчето… За щастие получаваме гвоздеите точно преди да ни избие на тотална простащина… Носим ценния товар обратно към момчетата в Пампорово – вече е късен следобед и основното ядро на бригадата се готви да зареже копаенето за сметка на малко дърводелски задачи. Пътьом минаваме да хвърлим един поглед на новостите по участъка, на който оставихме момчетата да копаят по-рано. Заварваме коренно променена ситуация – по-голямата част от трасето вече е оформена и изгладена. Наклонът тук е доста респектиращ – винаги, когато уж гледайки напред по трасето успяваш да си хванеш краката в кадъра, е ясно, че мястото е брутално стръмно… Смесицата от широколистни и иглолистни дървета, образуваща широката и стръмна гора по-надолу прави тази част от трасето доста красива… Особено пък огряна от късното следобедно слънце и разцепена от току-що вкопаното в склона DH трасе! Налага се да доставим ценните гвоздеи малко по-нагоре по трасето заедно с част от ударниците от бригадата. Набързо измисляме схема за возене на 5 човека в комби заедно с цяло колело, гребло, резачка, няколко броя доста обемни раници и екипировка за каране… Придвижваме се нагоре с отворена задна дясна врата и багажник, дръжте се здраво момчета! Пироните са необходими за тази конструкция – доста респектиращ по размери wallride в горната половина на трасето. След десетина минути местене и въртене на заготовката за wallride-а Сашко решава, че за правилното позициониране на стената трябва да повика на помощ духа от бутилката. Чуденките скоро спират и истинската конструкция започва! Купените по-рано пирони най-после влизат в употреба! Основата за wallride-а вече е фиксирана, започва укрепването и монтажа на дъските от лицевата страна на стената. Показателно за мащабите на предстоящата дърводелска задача е количеството на оставащия ни дървен материал – основния скелет на wallride-а към този момент вече е изграден, а на купчината все още има много греди и дъски. Коста Карадинков подготвя поредната подпора… Моторният трион към този момент се превръща в най-добрия приятел на конструктора на трасета, заедно с теслата, пироните и рулетката. Наоколо се носи апетитен аромат на отработени двутактови газове… Дани от Concept Creative посича цяла редица зомбита с резачката… Или ако съдим по физиономията му поне си представя, че го прави, подравнявайки дъските в горната част на wallride-а – конструкцията трябва да има спретнат вид и правилна форма! Облицована с дъски, стената започва да изглежда внушително! Също толкова внушително изглеждат и подпорите от задната страна на wallride-а – конструкцията е нечовешки стабилна и със сигурност ще оцелее доста блъскане! Целият прогрес отново се записва от GoPro камерата на Сашко, който гласи поредица от timelapse клипчета от конструкцията на трасето… Ние пък се готвим за последния ден за подготовки преди официалния старт на сезона във Вело Парк Пампорово! В случай, че ви се гледа още материал за надъхване преди уикенда, очаквайте последното ни обобщаващо „предпремиерно“ включване от Пампорово именно петък вечерта! До тогава!
Три дни преди голямото откриване сме отново в сърцето на Родопите, мисията – живо предаване с предстартовото броене до откриването на най-новия байк парк в България. Вело Парк Пампорово отваря врати този уикенд – ако не знаете какво означава това, ние ще ви кажем: всичките в планове за уикенда, различаващи се от епичен трип до Родопите с цел каране, са отменени. Официално. Толкова официално, че дори и Държавен Вестник не е достатъчно представителна трибуна, за да го обявим. За това го обявяваме тук – на страниците на онзи порно сайт, който можете да споделите и с вашите. И за да оправдаем името си, както и да се възползваме от факта, че ние вече сме тук, а вие все още гниете по офиси, класни стаи и други подобни, в следващите дни ще ви представим подмокрящи и одървящи предстартови кадри от трасетата над Пампорово. Старт! Сряда, 27-ми Юни. Основен проект за деня – ле гранде финале! Заварваме бай багер да оформя мащабен проект в самия край на трасето… Добре познатата ни вече машина се е окопала до манивелата и мести и оформя титанични количества пръст… Май Трансформърса строи вираж? Един от основните проектанти на трасето, Сашко Башко, изглежда доволен от реализацията на грандоманските си идеи. Напредъкът на работата се записва кадър по кадър от GoPro, монтирано на високотехнологичен статив тип „пръчка“. И ако се чудите как въпросната пръчка се забива в уж утъпканото трасе, ето обяснението – почвата е подгизнала брутално от пороите последните дни и на места все едно стъпваш върху маджун… Или пък е някакъв safety feature, за да боли по-малко при падане? Като гумената мека настилка по детските площадки… С всяка изминала минута виражът расте под вещото ръководство на Сашко – „стената“ вече се издига на височина колкото човешки ръст… Една малка демонстрация на мащаби – Кевън Бор, канадския карач, дошъл да живее в България, изглежда незначително дребен на фона на непрекъснато нарастващата стена от пръст и изграждащия я багер. Извивката е с огромен радиус, което със сигурност означава, че тук ще се лети с първа космическа… Няма втори такъв вираж в България! Единствено завоите по 4х трасето на Сопот имат някаква прилика като размери и радиуси, но там е друго… За момента единственото свързано с байковете нещо, което се е доближавало до този вираж, са обувките 5.10 на Кевън, но след броени дни тук вече ще има следи и от грайфери. Виражът е масивен във всички аспекти на думата – нищо общо с подпрените с клечки и дънерчета виражчета, по които сме свикнали да караме. Тук се борави с пръст, и то с много. Забележете дебелината на стената! За такива мащабни проекти си е необходима мощна техника, а за щастие в Пампорово момчетата разполагат с една от най-добрите „играчки“. Хидравличните бутала и маркучи на рамото на багера изглеждат като вени и сухожилия на атлет – разликата е тази, че колкото и големи атлети да държат лопатите, кирките и мотиките, някои задачи са просто непосилни за извършване на ръка… Сашко и оператора на багера действат в тотален синхрон, насочвайки прецизно действията на машината – двамата са окото и ръката на цялата операция. Завършека на поредния работен ден се маркира от багеристът с мощно „протягане“ на неуморните крайници на машината – Трансформърса отново показва способностите си… …след което си „поляга“ за дрямка в очакване на утрешния ден, който май се очертава да е още по-тежък и от днешния. Сашко и Кевън се възползват от случая и се снимат за спомен върху машината, за която всички сме единодушни, че е най-якото нещо, което сме виждали някога. И за всички, които се чудят как така сме посветили целия днешен материал на един-единствен елемент от трасето, ето едно доказателство, че това изобщо не е така… Огрооомен скок с мазна попивка, водеща право към гореописания в деатйли вираж – не се ангажираме с точни размери, но сме сигурни в едно… Тук ще е голямото зрелище! Зверско!
Според прогнозата за времето на Пампорово ни очаква слънчево и топло време следващите няколко дни, така че работата ще продължи с пълна сила и камерата на BIKEPORN ще ви представи отново най-интересното от деня утре вечер! Stay tuned!
С тази снимка на Ева Димитрова (Чета++) ви напомняме, че BOROVETS BIKE PARK открива сезон 2012 този уикенд! Ако сте зажаднели за каране по яки трасета с хубави лифтове – съветваме ви да запалите утре натам. А пък и какъв по-добър шанс да потренирате за предстоящия идната седмица BOROVETS BIKE PARK OPEN CUP 2012…
Състезанието в Троян е епично. Точка, можете да си ходите. Или не, по-добре останете, за да ви разкажем защо това наглед малко състезание придоби съвсем заслужен статут на убиец на гиганти – имаме в предвид всички онези UCI клас незнамсикой състезания, които напоследък се провеждат у нас и привличат по 200-300 човека. Да, те са страхотни, но в Троян има нещо специално. Трасето приключва още преди да е започнало, броят на участниците обикновено е най-много наполовина от този в големите състезания, няма лифт, а транспорта до старта отнема около два пъти повече време от това да избуташ покрай трасето пеша… И въпреки това нещо в атмосферата на Троян кара хората се забавляват на максимум. Може и да се бъзикаме, че за това е виновна продукцията на местния Винпром (което си е самата истина – ракията им е легендарна), но настроението на цялото състезание е приповдигнато и в настоящия материал ще се опитаме да демонстрираме нагледно защо това е така. Да започнем… След вълнуваща обиколка по маршрута София – Пловдив – Кърнаре – Троян – Орешак – Троян най-после пристигаме. Разтоварваме се от буса и определяме задача номер едно с критична важност – намиране на кръчма с цел консумация на висококачествени храни и алкохолни напитки; приоритета е определен за висок. Скоро задачата вече е изпълнена и дори се наблюдава лека загуба на фокус в следствие на комбинацията половинка Загорка и голяма Троянска Сливова… Сашко и Фермата си тактуват, get down кучки! Решаваме обаче да се въздържим от напиращия мерак за тотално избухване – все пак утре е събота, трябва да сме на терена навреме. Организаторите от клуб Mountain Hill провеждат състезанието с каране в двудневен формат, което налага експресно опознаване на трасето и не ни се рискува с неизбежния махмурлук… Май ще си го оставим за десерт за неделя. Тази вечер се прибираме рано и гледаме клипчета от строежа на трасето в Пампорово, които Сашко ни показва на лаптопа. На следващата сутрин сме на финала напълно по план и паркираме в отборната зона малко след 8 сутринта. Набързо разпъваме цирка и всеки се заема с личните си задачи. Намираме Ицо от клуб Mountain Hill, основният организатор на състезанието, затънал до уши в неговите си task-ове, в случая – записване на максимално много участници за минимално количество време. Ицо е машина и нечовешкият му труд и усилия са основна причина всичко около състезанието да премине абсолютно гладко – голям респект! Въпреки, че все още е рано, много от момчетата вече бутат за второ – усетили безсмислието от употребата на осигурените камиони за транспорт до старта, двамата Ицевци от TrueRiders тикат нагоре. За двата дни на състезанието така и не се навиваме да тестваме качването с камионите, с което по думите на участниците изпускаме интересно возене през калта с високопроходима машина в последния участък до старта. В крайна сметка обаче разума надделява и предпочитаме 20-минутната лежерна разходка до старта пред 40+ минутното качване с МПС-тата… Започваме обхода на трасето отдолу нагоре и един от първите хора, които попадат в кадър е Дончо Иванов от (Drag Racing). Дончо кара силно през целия уикенд и се разписва с респектиращо трето място в категория мъже. Поздравления! За нас обаче няма нищо по-респектиращо от карането на Жорката Радев от TruRidersпо на новия участък с двата скока в долната част на трасето. За повечето карачи тази отсечка изискваше поне минимално нагаждане докато успеят да се отпуснат и да я подкарат добре… Не и за Жорката – заварваме го да вършее с мощни whip-ове още от първите си тренировъчни рънове… Радев президент! Стилното минаване на скоковете от Стивиан Гатев от отбора на Kona също не ни изненадва – Стиви определено не може да стои кротко във въздуха и както обикновено използва всеки шанс да закърши още от първите часове на тренировките. Не всички карачи обаче се справят толкова добре – новият участък е доста несвойствен за повечето карачи и много хора имат проблеми. Успяваме да хванем едно от най-куриозните падания за деня именно на този участък – номер 333 от клуба на домакините Mountain Hill ни демонстрира образцово разплескване на равното след попивката, последвано от bar-hump 180 с леек отскок от сипея вдясно… Стръмното влизане в първия скок подлъгва много карачи за необходимата скорост и последвалите от това падания създават доста работа за екипа на ПСС, намиращ се в близост до мястото – до колкото разбираме за цялото състезание тук дават фира 2 или 3 ключици, както и чифт счупени ръце… Можем само да пожелаем на пострадалите момчета бързо възстановяване, а на останалите – повече тренировки на скокове! След няколко ситуации с изтръпване решаваме, че не ни се гледат умирания и палим нагоре по трасето. Пороите от предишните дни и седмици са напоили почвата брутално. Наизскочилите край трасето гъби са живото доказателство за количеството на влагата, а лепкавата глинеста почва създава проблеми на много карачи в по-техничните участъци. Състезателите се оплакват, че гумите за кал помагат само отчасти – глината е толкова дълбока и гъста, че дори големите шипове на калните гуми не успяват да пробият до почва с читаво сцепление… Няколко завоя по-нагоре в гората достигаме следващия нов участък – двата завоя от миналата година са заменени от секция с нарядко разположени камъни. Тошето Киров от Kona ги гази безкомпромисно. Въпреки обещаващия си на пръв поглед вид участъкът се оказва, че не предлага чак толкова разнообразни линии – повечето карачи минават по една и съща основна линия с много малко варианти отклонения без голямо практическо значение… Асен Стратиев от TrueRiders (четвърти при младежите на финала) ни я показва. Руси Славов от Чета++ също не си играе да експериментира с излишно-алтернативни варианти в този участък и кара по гладката основна линия – Руси успя да покаже много бързо и солидно каране през целия уикенд, като на финала завърши на четвърто място в категорията на мъжете, само на една секунда от подиума! За да онагледим „вариантите“ за линия в този участък ви представяме тази снимка – виждат се много добре трите опции: от ляво на камъка, от дясно на камъка, и през камъка… Карачите минаваха и през трите линии с абсолютно еднаква скорост. На други места по трасето обаче забелязваме как Руси прилага доста интересни траектории – тази снимка показва следите от гумите на карачите в един от най-бързите виражи в средната част на трасето. Забележете как повечето други състезатели се оставят виража да ги води по естествената траектория, а Руси (последните следи, които са диагонално на всички останали) влиза супер високо, и веднага започва да стеснява линията надолу и навътре към излизането от завоя. По-ефективно изпомпване на виража или обикновено залитане…? Ванката Гиргинов, който в момента кара без спонсори, пък напоследък е един от хората, които не си позволяват залитания и карат като по релси. С новото колело Ванката очевидно се чувства добре и на Троян той кара бързо и напълно уверено, финиширайки трети при младежите. Нищо обаче не издава по-голяма увереност от надъханата физиономия на Боби Крумов от TrueRiders в същия завой. Няма такъв фейс! Боби профучава покрай нас с репликата „по-добре от това не мога!“ – не е и нужно! По-късно с Боби коментираме снимката и той ни споделя, че едва наскоро е успял да разпали спортната злоба у себе си. Явно това му помага, защото Боби реди мега силни класирания – след победата в Габрово, тук той завършва втори при мъжете! Жесток резултат! За заснемането на скока, който се намира малко над виража от двете снимки по-горе, решаваме да се възползваме от една открита още миналата година перспектива и се изтегляме далеч навътре в гората. Фронталната гледка към скока измежду дърветата е красива и драматична, а кадъра е своеобразно пожелание за бързо възстановяване за момчето с фаталния номер 13 от категорията на младежите, което малко по-късно си чупи и двете ръце… Пич, оправяй се бързо! Микаел Памукчиев (11-ти при младежите) демонстрира агресивна стойка във въздуха на същия скок. Той може би ви е познат с първото си място в категорията на най-малките от Тепе Mini DH шампионата в Пловдив през 2010-та – това момче тепърва ще расте и ще прогресира, особено ако натрупа и някой килограм мускули със сигурност може да стане добър състезател. На някои от по-правите участъци в гората се наблюдавата интересни „разплискани“ глинести образувания до коловоза на основната линия… Любо Бирата от Drag Racing е истинска легенда! Един от най-уважаваните ветерани на сцената, Любе още на тренировките ни показва, че старите кучета все още има на какво да научат младите карачи… Тошо-Сан също показва скорост и стил, влитайки с триста на стръмния дроп след рок гардъна с подвижните камъни. На тренировките той полага неимоверно старание в търсене на най-бързата линия през камънака и в завоя след него, но на финала усилията му остават безплодни и Тошето се класира едва 11-ти… Имайки в предвид близостта на каменната секция е разбираемо защо толков малко хора гледат на безумно бързия ляв завой след дропа, но това не му пречи да е един от най-яките по трасето. Константин Димов от отбора на Shockblaze ни демонстрира защо. Газ! Хари Нешев (5-ти в хардтейл категорията) е в тотална концентрация по бързата линия на каменния участък – нуждата от прецизност тук придобива съвсем нови измерения, като освен точност в следването на избраната линия се изискват и джедайски умения за адаптация и импровизация спрямо променящата се с всяко следващо спускане подредба на камъните. Явор Дашев от клуб Difference (отново хардтейл, 6-ти в крайното класиране) е един от най-големите диваци с твърди рамки и в Троян очевидно е излязъл с мисията да разкърти трасето от каране. Имайки в предвид безумно бързите му минавания, които ни демонстрира на някои от участъците, сме леко разочаровани от крайния му резултат, но явно в калната неделна троянска рулетка са възможни всякакви сценарии… Митето Гайдов пък следва бързата линия през камъните със спокойно, уверено и добре преценено каране – напълно в негов стил Митето напоследък залага на чисто и елегантно каране без излишни рискове, вместо на хазартни минавания „на муколец“. Това явно работи – доста добро време и 5-то място за него на финала! По време на съботните тренировки Ицо от Mountain Hill често се допитва до карачите дали има нужда от корекции на рок гардъна – непрекъснато местещите се камъни имат потенциала да създадат кофти изненада за някой по-непрепазлив състезател и Ицо се старае постоянно да държи секцията под око… За щастие не се се стига до груби корекции и участъкът запазва леко откачения си чар до самия край на състезанието. Камъните в Троян са жестоки! За това може да потвърди и башгарда на Тино, който е олекнал с няколко грама в следствие на удар в някой от стърчащите камъни. Така е то, ниското средно изисква жертви понякога! Жертва даваме и ние – докато всички останали се оплакват от ухапванията на безбройните изгладнели комари в гората, нас ни ухапва куче! По-точно черен на цвят, отзоваващ се на името Лъки и тотално изперкал кокершпаньол. Заварвме легендарното куче на Зозката да бедства, вързано за дърво край трасето, и решаваме да го разведрим, като го заиграем… Лъки обаче реагира крайно социопатски (ако можеше да говори сигурно щеше да ни отсвири с репликата „не ме закачай бе, пе*ераст!“) и когато му подаваме ръка да подуши решава да го направи, ама със зъби по кокалчетата… Кръв, псуване и ръмжене от отсрещната страна… Ма*а ти де*а откачена! Както и да е, по-късно Зозката ни черпи бира за компенсация, така че считаме греха на човекоядеца за изкупен… Частично! Както и да е, ближем си раните от неравностойната битка с Дон Лъчони и се връщаме към екшъна. Марто Бочуков налазва участъка преди рок гардъна. Марто е един от перспективните карачи в категорията на младежите и тази година не слиза от подиума – на Троян той демонстрира непоклатимо каране и напълно заслужено се качва на стълбицата в неделя. Евалата, машинка! Към края на тренировъчния ден вече много карачи са се отдали на гледане и размисъл върху линиите. Наблюдаваме последните тренировки с Боби Крумов и Стивиан Гатев, когато отгоре се задава с обичайната си висока скорост Росен Ковачев (Drag Racing). Роската пропуска повече от половината ден заради сутрешен изпит в университета, но въпреки това пристига в Троян с очевидна амбиция. Боби анализира внимателно минаването му на камъните, а със Стиви измисляме нов прякор на този участък – ако секцията след Каменна Река на Сопот се казва „Кючека“, то можем съвсем оправдано да кръстим местещите се камъни тук с почти синонимното „Гюбека“… Секциите така или иначе си приличат! Към 5:30 следобед ни писва от каране и с Косака от TrueRiders обявяваме официален КРАЙ на тренировките! За карачите е време да си почиват, а за несъстезателите вечерния маратон тепърва започва. Наздраве! Забележете състезателната машина на Косьо – липсва й единствено контра, и слава богу… Иначе вечерните забавления щяха да бъдат още по-безконтролни! След интрото с биричката е време да вкусим и истинските местни деликатеси. Сашко гледа бутилката жадно, но на него не му се полага – утре е на състезание. За съжаление той се занитва качествено в едно от дърветата край Гюбека на квалификациите и не дава най-доброто от себе си на финала – жадуването остава напразно… Това обаче не му пречи сега да се забавлява – двамата с Павката сформират един малко по-особен SWAT Team и атакуват Фермата с водното оръдие… Павката след това поема инициативата в свои ръце и неумолимо закрачва към лагера на Чета++. Още приближавайки тентата биваме забелязани и чуваме реплики: „Ааа, Павка, не така… Бягай от тук с това нещо…“. Пощада обаче няма за никого и Руси и Евчето си го получават! Водата в „оръжието“ скоро привършва, а и така или иначе е време да насочим вниманието си към по-въздействащи течности… Павката ни показва „италианската мода за 6 лева“, с която се е сдобил специално за състезанието, и която (както се оказва) издържа на огън. Виден представител на неформалния Дачия клуб, заформил се сред къмпингуващите на поляната, той с гордост ни демонстрира и взрива в багажното отделение, в което единственото подредено нещо като че ли е окачената за тавана метална чаша… Така, така, човек винаги трябва да знае къде му е чашката! Зозката пък с видимо задоволство ни споделя за една от най-новите си покупки – умопомрачително розова хладилна чанта, купена почти без пари от някакъв безумен магазин за таджикистански стоки… Към този момент вечерната забава вече се е заформила доста стабилно и е време да влезем в подходяща роля за предстоящия спектакъл. С помощта на малко реквизит от багажника на Павката сме готови за продължението на Fear and Loathing in Las Vegas и започваме да обмисляме най-добрата тактика за битката срещу скуката… През това време обаче по поляната наоколо все още се забелязват състезатели – някои от тях се държат по необясним начин, като напримето Митето и Андрей, които атакуват съотборника си Георги Радев без видима причина и го повалят на земята в люта битка… Момчета, какво точно правите? Все тая, това поне доказва какво малко изродче е Жорката – въпреки, че и Митето и Андрей са осезаемо по-високи и тежки от него, двамата едва го удържат… Денят вече отива накъм приключване, но в организаторската тента все още има живот – Ицо е привикал на помощ един от най-опитните организатори на състезания в България… Макар и дошъл в Троян за да кара, Симеон Стоилов изведнъж отново се оказва зад екрана на лаптоп и заровен до уши в Excel-ски таблици… Няма проблем, за него това е нищо повече от рутинна задача, а и организаторите на състезания трябва да се подкрепят! Ицо се възползва от минутката отдих докато Симо подрежда стартовите списъци за неделя и ни показва основния похват за пробиване на дупки за свинските опашки в номерата на състезателите. След високотехнологичния подход на организаторите в Габрово, които използваха винтоверт, методът на Ицо изглежда гениално примитивен – номерата се дупчат на ръка с гвоздей! Технологичната мисъл е на ниво! Конструкторите от АЗЛК със сигурност биха се гордяли с тази методика – руската инжинерна школа все пак навремето е успяла да изпрати човек в космоса с подобен подход! Янко represent-ва конструкторите на легендарния Москвич с култова тениска и полива славното минало с интересен микс от троянска сливова и още две-три съставки, които обаче забравяме почти моментално… Янко? Положението скоро започва да става тежко и отскачаме до града за бърза вечеря – наливането с продуктите на местния Винпром на гладен стомах едва ли би имало приятни последици… В ресторанта, естествено, продължаваме с консумацията на напитки. Съвсем спонтанно в хода на разговорите тогава се ражда гениален BIKEPORN тест за трезвеност, преминаването на който се състои в членоразделното и разбираемо произнасяне на една-единствена фраза: „Шницелче ли си взе за мезе?“. Първите тестове сред останалите показват, че в ресторанта всички са пияни, за това се отправяме обратно към поляната. С Цецо Демона бутаме нагоре с доста смътно усещане за вярната посока, а картинката отново придобива леко разфокусиран характер… В къмпингарския лагер наблюдаваме събиране на легендарни джедаи от всички кътчета на галактиката за по ракия около кръглата маса… Впрягаме инжинерната мисъл в благородната кауза за прогонването на мрака… Първият опит е достоен за адмирации – оборудваме шатрата с полилей-Волтрон от четири броя телефони Нокия-с-фенерче™, dirt lid каска и маска за спускане… Скоро след това обаче се усещаме, че тая работа може да стане единствено с огън… До тавана!!! Както можете да се досетите, мирното и кротко прескачане на горящите дървении пеша бива възприето като твърде позорно за група подпийнали байкъри, и Зозката решава да влезе в пламъците на manual с колелото на Фермата… Показваме ви кроп от един от следващите кадри, който смятаме, че доказва произхода на Зозката като едно истинско отроче на Сатаната. Обладан от демона на троянската сливова, Цолев влиза в пламъците като у тях си… Зверско! Дали обаче няма уникално съвпадение с тематиката на джърситата на момчетата от Mountain Hill, а? Поопърлени и позадъхани оставяме огъня да догори… Е, не и преди да излеем почти цяла туба бензин в него… The roof is on fire! С Павката, Демона и Боби Попа решаваме да извършим противопожарна акция и превантивно поливаме с вода спящия наблизо Цолев, който се събужда с люти псувни и заплахи, че ще насъска Човекоядеца… Скоро напускаме местопроизшествието и след бесен среднощен даунхил по стълбите покрай училището, с Демона успяваме да се доберем до хотела… На сутринта ставаме с натежели глави, но въпреки всичко сме едни от първите на поляната. Зарязаната в разгара на събитията кочина по масите е красноречива… Май е имало всеобщо спиране на тока в някой момент! TrueRiders обаче вече също вече са будни и в лагера им кипи дейност – бат’ Теко ръчка по колелото на Асенчо, май сменя ротори… Похвало е да се види, че някои от големите отбори вече оказват съпорт на карачите си и чрез механик, който поема по-голямата част от обслужването на колелата. Въпреки ранния час момчетата не се подмотват излишно, ами процедират с тренировките максимално експедитивно – времето до квалификациите е ограничено и всички бързат да тестват как се кара на поизсъхналото трасе. Повечето карачи минават отново на сухи гуми – времето е топло и ясно и по всичко личи, че за финалите трасето ще е перфектно! Напук на махмурлука успяваме да се изкатерим отново до средната част на трасето. На бързия ляв под каменистата секция заснемаме Дончо Иванов… …както и Марто Бочуков, които раздават газ още по-уверено спрямо вчерашните тренировки. Конкуренцията се очертава да бъде жестока! Люлинският титан Богдан „Фермата“ Андреев (RAM Bikes) също кара стабилно на тренировките и минава през дропа с триста, въпреки, че е бил на среднощна забава по Троянските дискотеки в компанията на Теодорчо от Drag и още няколко други човека… Всъщност Теодорчо май изобщо не спада към категорията на човеците – за нас той един от най-големите изроди евър, и в Троян доказва нивото си за пореден път, налагайки темпо, на което малко хора биха могли да издържат независимо от категорията… Споделяме с Любчо от MTB-BG наблюдението си, че Теди диша като локомотив – обикновено чуваш приближаващо и силно учестено дарт вейдърско дишане около десетина секунди преди да го видиш, след което той рязко изскача иззад някой завой, профучава покрай теб с безумна скорост и изчезва надолу, оставяйки те единствено с характерното отдалечаващо се пуфтене… Не-чо-век!!! Скоро свободните тренировки приключват и се отправяме обратно към финалната зона, където за 11:30 Ицо е обявил водосвет. По-голямата част от публиката предпочита да остане край трасето до началото на квалификациите, но ние слизаме – няма как да пропуснем такова събитие! Пристигаме долу тъкмо навреме за началото на службата… Отчето е събрал всички присъстващи колоездачи и чете напевно молитвите, като от време на време отправя благословии за „този екстремен спорт маунтинбайк и неговите организатори“. Чудим се какво ли си мисли попа за черепите и огнените мотиви по джърсито на Ицо в този момент… Процедурата не минава без задължителния завършек с поръсване на светена вода… Отчето освещава повечето отборни шатри, както и ръси самите състезатели – забележете физиономията на Ванката Гиргинов (#065), който се мръщи, все едно го замерят с домати… От алтернативният синод пък се отчитат с доста по-лаконична и красноречива церемония в стил „в името на Отца, Сина и Травис Пастрана… с Бога напред и квот’стане!“. Алилуя, дядо попе! За подготовката си за наближаващата квалификация Сашко и Ванката от RAM Bikes обаче разчитат повече на GoPro кадри от тренировките, от колкото на молитвите на двата синода… Организаторите монтират стартовите време на информационното табло на мероприятието и карачите се ориентират нагоре – съвсем скоро квалификацията за първите категории ще започне! Време е за екшън! За нас обаче е време за епично похапване – алкохолният глад от снощи започва да се обажда със страшна сила и преди да припалим по трасето за снимки прибягваме до услугите на момчетата и момичетата в тентата с манджата. Организаторите са предвидили много добро хапване под формата на огромни, пресни, вкусни и учудващо евтини сандвичи със свежи салати и скара. Не знаем дали защото е първото нещо, което успяваме да сложим в стомаха си от сутринта, но сандвичът с пържола, зеле, картофки и лютеница ни се струва зверски вкусен! Хапвайки епичния сандвич пропускаме ветераните, които поставят началото на квалификациите… Въпреки това нямаме никакви угризения – спасили сме се от сигурна гладна смърт на баира! Все пак, за компенсация, за старта на жените сме на един от последните завои по трасето и снимаме участничките. На вашето внимание – Мануела Дренска от клуб Mountain Hill, първа и на квалификациите, и на финала. Мануела дава силно респектиращи времена – някои биха казали, че ако обичайната фаворитка Илинда беше присъствала, класирнето щеше да е различно, но според нас това хич не е ясно… Дали двете ще имат шанса да се изправят една срещу друга в някое от следващите състезания? Ако Мануела продължи с участията си, интригата в категорията на жените ще стане още по-заплетена… Кропваме снимката на Даниела Караджова за да ви покажем нейния талисман-тромба… Гумената костенурка на кормилото й на няколко пъти предизвика бурни аплодисменти сред публиката на секцията с камъните с пискливите звуци, които издаваше при всяко падане… Безценно! Като стана въпрос за камъните, към този етап от деня те вече са напълно изсъхнали и като по чудо са се наместили в някаква изненадващо стабилна конфигурация – перфектна предпоставка за бързи минавания, точно каквито иска да види многобройната публика на този участък… Продължаваме да катерим нагоре по време на квалификацията на твърдаците – идеята ни е да стигнем до горната част на трасето, където по спомен от миналата година ни очакват няколко интересни завоя и прагове. Провирайки се край трасето снимаме в движение и малко карачи успяват да влязат в кадър, но никак не е учудващо, че Теодор Тодоров е един от хората с читави снимки – Теодорчо отново ни предупреждава отдалеч с дихателни звуци като от развъртащ турбинен двигател… Някой път трябва да си направим експеримент със запален край трасето предмет – има съвсем реален шанс Теодорчо, минавайки покрай него, да вдиша всичкия кислород наоколо и да загаси пламъците! Пристигаме на един от първите по-интересни завои в горната част и тъкмо разполагаме осветлението, когато небето притъмнява. О не, пак ли? Иззад планината се чува наближаваща гръмотевична буря, която ни захлупва със скоростта на лавина, и след няколко минути за пореден път сме под душа… Мамка му! Прогнозите снощи не казваха нищо за дъжд! В създалата се критична обстановка се налага да оцеляваме на предела, и се възползваме от всички подръчни материали, които намираме… Скоро светкавиците са горе-долу обезопасени с листа туристическа радост и снимането може да продължи! Пороят продължава точно толкова, колкото да върне първоначалния разкалян вид на трасето – едва поизсъхналата почва отново се превръща в мазна и хлъзгава глина и момчетата бедстват жестоко. На старта са вече младежите, които нямат никакъв шанс за реакция и повечето от тях са принудени да карат с гуми за сухо. Резултатът е изобилие от такива пързалянки… По една или друга причина обаче някои карачи към този момент все още са с гуми за кал и сме сигурни, че в този момент благодарят на шестото си чувство, мързела или каквото там друго ги е накарало да не слагат сухи гуми сутринта… Все още оборудван с верния си комплект WetScream-ове Ванката Гиргинов едва ли е много щастлив, че отново ще се кара на кал, но на квалификациите минава началната част на трасето сигурно и стабилно. Ники Стоянов (Drag Racing) пък май е с гуми за сухо и разчита на прецизния си вграден жироскоп и джедайски умения за запазване на баланс по безумно хлъзгавия терен… Росен изглежда стабилен в горната част на трасето, но почти наполовина по-малкото тренировки спрямо останалите (както и калта по трасето) явно си казват думата и той не успява да даде най-добро време на квалификацията. Изпреварва го дори Цолев, който след снощната огнена одисея май все още дава заето и спи по трасето – ако карането му на квалификациите трябва да се обобщи с една-единствена реплика, то просто трябва да си го представим как с тотален непукизъм задава риторичния въпрос: „К’ва кал бе брато?“. Мда, май Зозката все още не е разбрал, че трасето е кално и прави зверски рън – напълно достатъчен за второ време! Първото обаче принадлежи на този човек – Иван Колев от RAM Bikes. След наистина зверското спускане на Зозката като че ли нямаме много варианти за по-силни суперлативи, за това ще опишем карането на Ванката на квалификацията просто като извънземно… Може би най-показателна е реакцията на публиката, която тотално изригва при преминаването му през Гюбека – въпреки, че в този момент се намираме два завоя по-нагоре, след като чуваме каква еуфория настава на камъните ни става ясно, че Ванката е сътворил някакво чудо… А на този терен чудеса не се правят лесно… Няма такава хлъзгава глина! Митко Атанасов от TrueRiders минава покрай нас, крепейки се на магия, само за да падне жертва на глината двайсетина метра по-надолу на един от off-camber участъците преди влизането към каменистата секция. Гледаме минаванията на карачите, и при повечето все едно наблюдаваме катастрофа в действие… Боби Крумов няма такива проблеми – преди квалификацията на мъжете гордо заявява, че е много доволен от сутрешния си мързел, който го е накарал да не сменя калните гуми. В резултат на това той е един от малкото хора, които карат като по релси в ужасната кал. Тошето Киров пък бедства на широкия участък непосредствено преди десния завой на влизане в камъните… На него карачите влизат с относително висока скорост и повечето опити за употреба на спирачките водят до подобни аварийни ситуации… Лекият траничен наклон на този участък на сухо почти не се усеща при каране, но в момента ситуацията е доста хлъзгава… Всъщност, на тази глина е трудно дори да се стои прав – неизбежно се сещаме за онзи виц, в който Иванчо трябвало да разкаже история за животни… Разказът му започнал така – зима, Дунава, лед. Не леда вълци. Е*ат се. Другарката, възмутена – ама как може така бе Иванчо, не ти ли е неудобно! Иванчо – неудобно е другарко, пързаля се! Та и тука така… Добре, че са пичовете от ПСС, които спасяват закъсалите карачи. В така оформилата се хлъзгава ситуация дори Стивиан Гатев се кротва и зарязва обичайните чупки и стойки в името на това просто да оцелее до долу… А на камъните оцеляването е трудно – след пороя Гюбека изглежда така! Слизайки до участъка заварваме мазен дрисък навсякъде… YES!!! Очертават се интересни финали! Пупи е един от последните хора по трасето на квалификацията и на Гюбека прави опит да изкърти половината камънак с кръшното си тЕло… След падането си той май никак не бърза да потегли отново и спокойно изчаква да получи духновно-материална подкрепа от Мира под формата на няколко глътки биричка преди да продължи. Между квалификациите и финала много карачи минават покрай трасето за последен оглед на линиите… Жорката Радев буквално опипва почвата на участъка с големите камъни малко преди влизането в Гюбека. Виждаме, че нещо държи едната си китка превързана с тениската – обяснява, че я е навехнал при търкал в квалификацията… Лоша работа! Дали няма да пропусне финалите? Отговаря ни вдигайки рамене… Организацията явно е изключително спретната и съвсем скоро започва финала за ветераните – те отново карат първи, и този път нямаме намерение да ги изпускаме. Николай Желев губи сцепление именно там, където Жорката се чудеше за линиите преди малко… В тази кал единствената караема линия като че ли е най-лявата, но тя е твърде технична за голяма част от карачите. По разкаляното трасе дори и опитни и талантливи карачи като Калин Рахнев (Чета++) изпитват затруднения. Заснемаме част от акробатиките, които прилага Калин в опитите си да се задържи върху колелото, преминавайки камъните на Гюбека – за него танца днес е по-скоро кан-кан! Единственият човек от ветераните, който запазва стабилност в разкаляните условия, е Симеон Стоилов. На финала Симо решава да тества минаването по лявата линия въпреки, че на тренировките така и не я е изпробвал… За много хора подобни експерименти във финалния рън биха били крайно непрепоръчителни, но Симо минава линията в тотален контрол… …и след това погазва безмилостно камъните с респектираща стабилност и бързина. Публиката изригва! Заслужено първо място за Симо – той дава време 1:50.08 в едни от най-гадните условия по трасето. Респект! Наблюдаваме известно време твърдаците и жените, но решаваме, че вместо да гледаме бедстване по-скоро ни се слиза надолу – местим се експедитивно към новия участък в долната част на трасето. Заставаме на позиция тъкмо навреме, за да снимаме минаването на Христо Тодоров от TrueRiders (категория младежи), който го раздава стилно на първия скок под погледите на многобройната публика. Въпреки красивото каране, Ицето обаче остава едва на 10-та позиция в класирането… Йоан Нейчев от Drag Racing пък е няколко позиции по-напред – той дава 5-то време с доста добро каране. Конкуренцията при младежите напоследък се изостря все повече, и в тази категория карането често е не много по-слабо от това при мъжете… В Троян даже се случва точно обратното – най-бързото време за деня е именно в категорията на младежите. На снимката местното джедайче Калоян Гидийски раздава всичката газ на света по пътя към първото място, окуражаван от публика и маршали. Карането на домашен терен и могъщата подкрепа на хората край трасето явно му дадоха допълнителен пауър и в крайна сметка Калоян изби рибата с две секунди по-добро време от това на първия при мъжете… Нечовешко каране от него, определено ще следим изявите му на следващите състезания с интерес! Скоро идва ред и на мъжете. За пореден път сме изключително респектирани от хъса на Жорката Радев, който стиска зъби и кара въпреки контузията на китката от квалификацията, при това давайки доста добро време – достатъчно за 6-та позиция в категорията на мъжете. Машина! Кевън Бор, канадския карач с българска жилка, който от скоро живее общо-взето за постоянно у нас, изглежда е имал близки срещи с троянската глина – калта по джърсито му е красноречива за това дали е успял да направи чист рън… Митето Гайдов обаче няма следи от кал по екипа си – явно е успял да изпълни своята мисия за чисти финални рънове! Той продължава да бъде един от най-талантливите български състезатели, и карането му в Троян очевидно спори – въпреки карането „на сигурно“ Митето влиза в петицата при мъжете без особени трудности. Когато по трасето се появява Стивиан Гатев всички погледи се насочват към него и това е съвсем оправдано – до началото на тази година той караше за троянския клуб Mountain Hill и това трасе му е до болка познато… Вдигайки нивото сериозно, тази година той е един от основните претенденти за класиране в челото, и съвсем естествено в Троян всички очакват от него силно представяне. Стиви обаче изглежда окалян… Той преминава финалния дроп и спира хронометъра на 2:03,06 – слабо време, говорещо за сериозни проблеми по по време на спускането. Разочароващо 20-то място за карача на Kona! По трасето остава да слезе единствено най-бързият от квалификацията, Иван Колев от RAM Bikes. Времето тече бавно, секундите отминават, и като че ли Ванката нещо се бави… Изведнъж отгоре се чуват окуражителните викове на публиката и след секунди той влита на финалния участък с триста. Скоростта му е зверска и всички затаяват дъх докато чакат да разберат какво е неговото време… Дали ще измести намиращият се временно на първа позиция Росен? Не! Каква драма! Ванката дава 1:41,13 и се нарежда на 7-ма позиция. По-късно разбираме, че той е направил две падания и не можем да повярваме как въпреки тях е едва 8 секунди назад… Нечовек! Изключително драматичен финал! Може би част от емоцията е заради живата връзка, която държим от участъка на финала с Цецо Демона, който гледа на камъните – по радиостанциите се предава не просто информацията за това кой как е минал Гюбека и какво време е дал на финала, а се усеща и наелектризираната атмосфера сред публиката – на няколко пъти Демона вместо да казва каквото и да било просто пуска радиостанцията за да чуем рева на тълпата при някое по-бързо минаване… Защо нямаме диктофон, мамка му! Хваща ни яд и заради това, че няма как да запишем бисерите, които ръси Пупи по озвучителната уредба по време на финала и награждаването – след падане на квалификациите той се отказва от карането и бива привикан за водещ на събитието, с което се справя повече от добре. С микрофона в ръка Пупи успя да създаде атмосфера и настроение, каквито рядко се виждат по българските състезания – без дори да се опитва кой-знае колко, той се превръща в първия наистина добър водещ у нас от маса време насам! Време е за награждаването! Отново започваме с ветераните – Симо заслужено получава шампионско къпане с шампанско от Добри Добрев (2-ри) и Калин Рахнев (3-ти). Наличието на отделно класиране за карачите над 30 години е един от най-свежите моменти в Троян – наречете я категория чичовци, категория пенсионери или както там искате, но особено с карачи като Симо и Калин сред редиците си старата школа въобще не е за подценяване! При жените шампионският душ пък е за дебютантката Мануела Дренска, за която все още смятаме, че би могла да притисне Илинда ако и двете се случи да карат на едно състезание. Втора е Савина Деянова, а трета – Даниела Караджова. Пръскането в категория твърдаци винаги е мощно – в случая Ники Христов (Velocity, 2-ри) облива отдалеч абонирания за първото място Теодор Тодоров, който пък прави брутален фейсшот с шампанско на третия в класирането Калоян Мичев (Mountain Hill). Най-истинският триумф на това състезание е този на Калоян Гидийски от клуб Mountain Hill, който вдига победоносно ръце от най-високото стъпало на подиума и получава заслужени поздравления от цялата публика – всички аплодират усърдно, времето му е наистина нечовешко. Безспоро той разполага с доста local knowledge и със сигурност може да кара трасето дори и насън, но за това време си трябват и солидни умения! Втори се класира Марто Бочуков, а трети е Ванката Гиргинов. Идва ред и на мъжете – въпреки, че пропусна половината събота Росен отново е първи и се радва на поредното къпане. За нас обаче е по-интересно класирането на останалите двама – втори е Боби Крумов, който за пореден път потвърждава наблюденията ни от първите състезания, че е вдигнал яко нивото, а трети е друг плевенчанин, Дончо Иванов, който напоследък също кара доста стабилно. Евала и на тримата!
Дупка. Кратък участък гладък асфалт, рязка маневра и отново целия лаптоп подскача в ръцете ни. Клавиатурата като че ли има своя идея за правописа на думите – няма проблем, ще проверяваме после. Возим се на последния ред седалки в маршрутката София – Смолян с бясна (поне за раздрънкан микробус като този) скорост към поредното маунтинбайк приключение. Колко ли километри сме навъртяли покрай тия колела… Безумно е. Сезон 2012 едва сега започна, а вече сме нагазили до под мишниците в календар с мероприятия, разпиляни по всички краища на България. Почти всяка седмица сме на път. До преди няколко години само можехме да си мечтаем за такава активност, а сега новините от сцената валят една след друга – състезания, отбори, организирани карания, нови трасета, все по-висока инициативност от страна на курортите… Ако не следите всичко това ви съветваме да започнете да го правите много внимателно, защото във всеки един момент (дори сега, когато четете тези редове) около нас се случва нещо значимо. Гледаме живо предаване с реализацията на една смела идея – България да се позиционира трайно на глобалната маунтинбайк карта. Не се наемаме да твърдим чия глава е родила първа тази идея – най-малкото защото според нас това е колективно желание. Една обща, рядко казвана гласно мечта, според която малката ни седем милионна ни държава, някой ден може да разполага с класни карачи във всички маунтинбайк дисциплини и места за каране на световно ниво. Само като се замислиш какви планини имаме – Витоша, Рила, Пирин, Стара Планина, Родопите… Рай! Поредната рязка маневра на буса ни изважда от унеса и поставя размислите в конкретната перспектива на настоящото ни пътуване – отиваме към Пампорово! Мисията? Препремиерна разходка по едно от най-яките (по думите на създателите му) трасета за спускане в България! Без да се вдига много-много шум около проекта, в най-големия ни родопски курорт вече няколко седмици се редят секция след секция от чисто новото DH трасе, като с това се поставя началото на развитието на Пампорово като маунтинбайк дестинация. Вдъхновени от успехите на Shambhala Bike Park и Borovets Bike Park от ръководството на курорта имат желанието Родопите също да се сдобият с байк-парк на световно ниво. Е, знаейки кой стои зад реализацията на проекта, можем съвсем отговорно да заявим, че това няма как да не се случи – в епицентъра на събитията на Пампорово се намира екипът на Concept Creative: същите хора, които подготвиха и страхотните трасета на Боровец. Връщайки се към темата от преди малко можем да кажем, че те вече няколко години не просто споделят визията за българската маунтинбайк мечта, но и се будят, работят, ядат и заспиват с нея. Living the dream в най-буквалния смисъл на фразата – дори мислим, че тя вече няма нужда от превод! Пристигаме в Пампорово по обяд, където ни посрещат райското време и пикапа на момчетата от екипа. След няколко минути возене по криволичещ асфалтов път достигаме широк завой, край който текат основните строителни дейности за деня… Заварваме Дани от Concept Creative отново във вихъра на събитията – майтапим се, че неговите снимки са все някакви работни… Какво да се прави, съдба! Или пък просто Дани бачка като вол постоянно? Може би и двете! Мостстрой АД в действие! Вече с нова верига за резачката, Дани и компания подхващат изработката на доста мащабна дървена конструкция, прекарваща трасето странично през една огромна скала. Техническият контрол е сериозен – Хели е едва на половин годинка, но вече следи изкъсо действията на баща си и колегите му. Когато малката е на смяна всеки накриво тръгнал пирон се вади и се забива нов! Въпреки, че момчетата са едва в началото на изграждането на „виадукта“, количеството на струпания наблизо дървен материал е красноречиво за мащабите на конструкцията. От тея греди ще излезе бая мост, да знаете! Оставяме Дани и останалите да се трудят по дървенията и се гмуркаме в гората. Около педесетина метра по-надолу попадаме в царството на мъха, камъните и шарената сянка. Там попадаме и на първия мъжки участък – широк рок гардън с поне няколко тотално различни линии и две-три отчетливи „стъпала“. Когато трасето се подкара тази секция ще е една от най-интересните. На излизане от рок-гардъна отново има няколко варианта за минаване, като може би най-много трафик ще привлече този пън, през който се получава не много голям, но за сметка на това интересен дроп. До каменната секция виждаме захвърлен Nukeproof-а на Кевън Бор – канадски карач, който наскоро се премести да живее в България заедно с баща си. Кевън все още няма право да работи легално в България, но това не му пречи да помага на момчетата за трасето в Пампорово… …което той прави на драго сърце. Кевън очевидно има опит в строенето на трасета и го заварваме да шейпва един от виражите след рок гардъна. Споделя ни колко много се кефи, че е разбрал за този проект, и че има възможност да участва. Според него потенциалът на мястото е огромен, а подкрепата на курорта – уникален шанс нещата да се случат както трябва. Палци горе за Пампорово! Палци горе и за Сашко Башко, който ни посреща с татовско помахване от платформата на малък планински мотокар с много интересно име и огромна проходимост. Сашко е един от основните движещи фактори в проектирането на трасето и споделя желанието си да го направи епично. В този проект обаче няма шефове и трудоваци – всички се потят здраво и вършат каквото е нужно, за да върви работата. Момчетата разполагат с подкрепата на няколко много полезни машини и техните оператори, но все пак някой трябва да мята камъните върху платформата… Сашко се залавя със задачата без да се чуди. След малко се налага допълнително укрепване на един интересен праг по трасето, и резачката отново влиза в играта. Момчетата споделят с гордост, че като изключим мостовата конструкция на Дани, всички останали елементи по трасето са изградени с дървесина от паднали дървета. Похвално! В една от почивките снимаме марката и номера на мотокарчето – от тях тръгва един от основните лафове, които може би ще се чуват за по-рисковите линии по трасето: „Смееш ли? Заеби!“ Към 4 следобед работният ден на бригадата приключва, и идва време за тестване на направеното. Насочваме се към пикапа – Сашко и Кевън се готвят да ни покажат някои от по-интересните участъци по трасето. Сашко е опънал мазна усмивка, изразяваща задоволство от свършената работа и предстоящото тестване на трасето – това е един от най-сладките моменти, добре познати на всички, които някога са се занимавали да копаят в гората. Удоволствието да караш по трасе, което до скоро е било само в главата ти, не може да се сравни с нищо… По пътя нагоре Ники, шофьора на пикапа, в един момент започва да раздава яката газ въпреки уговорката да кара кротко, и Сашко му тропа да намали за да не изпаднем… Резултат няма. За щастие оцеляваме, а обяснението на Ники е просто – „Еми то така ми дойде с музиката…“ Скоро вече сме на трасето, и Кевън влита в един от първите завои с триста. Не го питаме дали е заради музиката, защото при него май по принцип нещата с случват така… Мда, определено не е от музиката – Кевън си бичи яко по пресните виражи, а трасето просто предразполага към агресивно каране. Началото е приятно и заиграващо – перфектното интро с много ритъм и скорост без кой-знае колко технични участъци. Слизайки надолу се натъкваме на следи от диви животни – момчетата ни разказват, че из пампоровските гори човек често може да види сърни, а оня ден се били натъкнали и на следи от мечешки лапи… Истинска дива природа! Засичаме Сашко и Кевън отново малко по-надолу, на едно от пресичанията на писти по трасето. Двамата изчакват за снимки на един предстоящ интересени участък, а зад тях над дърветата се извисява кулата на вр. Снежанка – един от най-емблематичните обекти в Пампорово и основен символ в логото на курорта. Слизаме заедно с момчетата да разгледаме участъка и решаваме, че е перфектен за снимки. Докато разполагаме техниката забелязваме маркировка, очевидно останала от състезание по ориентиране. Дали скоро тук няма да има и ленти за байк състезание? Кевън се мята първи през камъните в типично канадски леко аграрен стил – веднага го удряме на бъзик по темата, а той обяснява, че на канадците им викали „the canadian motherhuckers“… Фраза, която за добро или лошо няма как да бъде преведена. Сашко пък демонстрира далеч по-състезателен стил и с този нисък полет над/през камъните си заработва cumshot-а за месец Юни. Същата история се повтаря и малко по-надолу, на един от първите по-истински скокове по трасето. Поставен леко в завой, той предлага различни варианти за минаване и демонстрира отлично индивидуалните стилове на двамата. Сашко го попива и държи ниска линия… …а пък Кевън изпомпва за максимален отскок и зачупва кормилото за повечко стил. Започва да става късно, за това се насочваме към следващия интересен участък – камъните! Пристигайки „на място“ се оказва, че прясно нареденият рок гардън предлага безброй варианти за минаване и момчетата са леко объркани в избора си на линии. И двамата обаче са единодушни – дропа през пъна накрая е доста забавен! Сашко налазва… Кевън решава да не се подмотва излишно, погазва експедитивно половината камъни и дропи през пънчето с кеф. Имаме кадър, хайде надолу! Минаваме през приказнo рядка широколистна гора – истинска красота! Елементите от тази част на трасето все още съществуват единствено във въображението на Сашко, който ни обяснява разпалено за големи скокове и грандомански виражи… Докато следваме Сашко и Кевън вече ни се иска трасето да е завършено и да сме тук с колело – и това е не само поради факта, че е доста смотано да гониш пеш двама колоездачи… Просто Пампорово ни е любимо още от първите ни посещения за каране тук през вече далечната 2004-та и покрай новия проект изплуват позабравени спомени за епичните карания онези години… …например бесните черти по току-що прокараната тогава писта надолу от Студенец… Наблюдаваме как Сашко се вози между дългите вечерни сенки на боровете и си спомняме безумните скорости, които се отчитаха тогава – ако не ни лъже паметта рекорда беше 98км/ч, а страшното беше, че по прясно изгладената и утъпкана почва скоростта се усещаше единствено накрая, когато се опиташ да спреш… От тогава обаче май са изминали доста годинки и нещата в Пампорово са се променили – установяваме го докато търсим shortcut-а от Студенец към центъра на курорта. Не успяваме да се ориентираме сред новите постройки в района, но пък за сметка на това Сашко си намира бетониран мини рок-гардън, за по-интересно завършващ с две дълбоки шахти, готови да го погълнат. За щастие не успяват… За trail builder-ската бригада денят завършва по оптималния начин – ранна вечеря, биричка и заслужена почивка след това… Наздраве! За Дани, Ема и Хели работата по такива проекти означава живот по хотели, много трамбоване по баирите и тотално алтернативен lifestyle спрямо този на повечето млади родители. Какво ли джедайче ще стане малката, изживявайки детството си в планините… На следващата сутрин се будим късно и трудно – прекарали сме половината нощ дежурейки в кенефа… Май не трябваше да ядем от онея смотани сандвичи на с. Хвойна, мамичката им умряла гранясала! Запасяваме се с ролка тоалетна хартия и припалваме с минимален запас от енергия към трасето, където заварваме Сашко да се чуди как да оползотвори деня с една от любимите си играчки. Какво ли прави това копче? За щастие машината е изключена в очакване на по-квалифициран оператор, но в мечтите си Сашко вече приключва първия си вираж… Като гладно цигане в баничарница at its finest! В по-вещи ръце багера-паяк се превръща в герой от Transformers! Единодушно решаваме, че земекопният вариант на Optimus Prime е способен да сгъне като прани чорапи Кинг Конг, Годзила и акулата от Челюсти едновременно… Лишен от по-нататъшни шансове да пребивава в кабината на багера, Сашко оставя нещата в ръцете на професионалистите и се заема с планиране на бъдещия вираж. Винаги е забавно да гледаш как двама карачи обсъждат някой елемент от трасето – дискусията включва повече ръкомахане и жестукулация от колкото обяснения с думи, но в крайна сметка концепцията е избистрена… Не минава дълго и личният ни Трансформър се залавя за работа, прецизно оформяйки началото на виража. Снимаме Кевън, който снима Сашко, който пък снима първите копки по долната част на трасето… „Стой далече от каската, келешче!“ – Сашко размахва греблото заплашително докато чакаме багера да напредне с конструкцията на виража. Машината за около 15-на минути успява да отхвърли работа, която би отнела на 5 човека няколко часа, и оформя почти перфектен утъпкан вираж. Единственото, което остава да се направи на ръка е фино заравняване с греблото, и Сашко се заема със задачата… Резултатът е перфектно разстлана почва, която само чака грайфера на гумите на карачите… Някой каза ли ОРАН!? През това време обаче багерът не бездейства, ами разчиства следващия участък от „дребни“ препятствия, като например този огромен пън, останал от паднало през зимата дърво. Отстраняването му на ръка би било почти непосилна задача, но мощната хидравлика го бастисва за секунди, изтръгвайки го от земята като репичка… Освен грубите силови дейности обаче багерът се оказва и изключително прецизна машина – с добър оператор в кабината могъщата машина може да извършва операции с хирургическа точност и да се придвижва по наглед невъзможни терени. И понеже вече чуваме как всички еколози настръхват, бързаме да ви споделим някои факти и наблюдения. Багерът-паяк харчи гориво колкото не много голям ратрак. За разлика от ратраците обаче той е само един за целия курорт и се ползва веднъж (при изграждането на трасето), вместо всеки ден (както е при поддръжането на пистите зимата). Живи дървета не се нараняват, а при изкопните работи се внимава за големите корени. Със сигурност копаенето изцяло на ръка би било по-екологично, но тогава подготовката на такова трасе би отнела години… Кевън пък се рови в почвата като лапе на пясъчник – очевидно му доставя удоволствие да се прави на багерче! Или пък просто си е забравил лопатата? Дори и без лопати обаче скоро секцията става готова и идва време за тестове – Сашко налазва виража, скоростта и извивката май му харесват… Кевън също решава да пробва виража и влиза с агресия. Впечатленията също са позитивни – май момчетата са уцелили нещата от раз и корекции не са нужни! Участъкът се заформя страхотно – влизаш отгоре на газ, гмуркаш се в първия вираж, и после те посрещат серия от игриви завои между дърветата с триста… Нямаме търпение да го пробваме и ние! Това обаче ще се случи едва на откриването – датата за събитието все още не е съобщена официално, но под секрет бихме ви посъветвали да се стягате за родопска оран в близките няколко седмици, защото Pamporovo Bike Park отваря врати съвсем скоро… Големият момент наближава със същата скорост, с която се топи тази изстрадала пряспа сняг, отстъпвайки място на почвата и камъните, които ще доминират през лятото. Символиката на топящия се сняг маркира и прехода за сефте от зимен към реален летен сезон за втория голям български курорт, който показва инициатива в развитието на летните спортове. Ние само можем да се радваме и да се надяваме, че няма да бъде последния… Вместо финал ви показваме снимка на най-психарския хотелски асансьор, който някога сме виждали… Със Сашко и Кевън се чувстваме като в сцената с огледалата от Enter the Dragon… Може би е чисто съвпадение, че философията на Брус Лий подхожда толкова добре на карането на колело в планината. Flow like water, my friend… До скоро!
След дълго и болезнено прекъсване подновяваме нашата рубрика с wallpaper-и с тази снимка на Сашко. Не просто гореща, а направо нажежена до червено, тя е буквално от преди няколко часа и е заснета на тайно място в Родопите. Залози за локацията приемаме в коментарите…
Няколко дни преди OPEN DH MOUNTAIN HILL 2012 е време отново да бръкнем дълбоко в архива ни от непубликувани материали и да си припомним какво се случи преди точно 12 месеца в града на троянската сливова и троянските коне… Оп, чакай, конете бяха в Троя, маааалко по- на юг. Мамка му, значи оставаме само с ракията… Нищо де, няма проблем! Тя чудесен повод да започнем нашата статия по следния начин: Петък вечер, настаняваме се в хотел Троян Плаза и още преди да сме се опомнили се озоваваме на масата с чаши в ръка. Както гласи една древна поговорка, когато си в Рим прави като римляните. Е, ние сме в Троян и пием ракия… Държим да отбележим, че го правим с повод – никога не сме се кефили на безпричинното пиене… Или поне не си спомняме! Каузата този път обаче е истински стойностна – пролетта на 2011-та маркира четвъртия юбилей на велосипедното порно! Да живей! Предстои пети… Празникът става повод за спонтанна и преобладаващо анонимна кампания със стикери, проведена под надслов „Лепни четворката брааат!“. Вдъхновени от грандиозния мащаб на импровизирания банкет по случай юбилея на предприятието се качваме в лобито на хотела и бомбим паркираните велосипеди наред. Колела, DIY калници, няма пощада! Загадъчните четворки се множат с темповете на люлински хлебарки след загасянето на лампите в кухнята… Лепим до припадък с надеждата да хвърлим всички в чуденка на следващия ден. В този момент забелязваме номера на колелото на Боби Крумов – сбора от цифрите в него e именно 4! Може би поради изпития алкохол съвпадението в първия момент ни се струва кармично… На следващата сутрин колелото на Боби изглежда някакси различно след първото спускане… Май трасето е кално? Тепърва предстои да го видим с очите си, но за поляната на финала вече сме сигурни! Бедстваме около 10-на минути в калта, която ни посреща на 20-на метра от мястото, определено за отборните шатри, но в крайна сметка някакси измъкваме буса от мини-тресавището и разпъваме цирка успешно. Научавайки за конспирацията с 4-ките Боби се съгласява да участва и собственоръчно лепва поредния стикер на каската си – оная работа със сбора на цифрите от номера така или иначе е прекалено завоалирана… С Пандата пък решаваме да проверим дали има все още спящи около поляната и предприемаме звукова офанзива с безумната комбинация от тромба и мегафон… Един вид слагаме компресор на турбото; резултатът обаче не е чак толкова оглушителен, колкото ни се иска. Организаторите са осигурили камиони за извозване на колелата и състезателите, но трасето е достатъчно късо, за да може да се кара и с бутане. Ние решаваме да последваме примера на голяма част от участниците и да трамбоваме до старта. Вървейки нагоре през гъстата растителност на троянския Балкан се борим с комарите и задухата – чувстваме се като в тропиците, въздуха е със 150% влажност! Забелязваме Росен Ковачев (Drag Racing), който както обикновно е един от първите по трасето и шпори през зеленажа на троянската джунгла като един истински Маугли! Пороят преди състезанието си е свършил пъкленото дело и почвата се е превърнала в кал. Истинска, гъста, лепкава, хлъзгава кал, която създава осезаеми проблеми с инерцията и сцеплението на повечето състезатели… …но не и на този. Теодор Тодоров от Варна раздава нечовешката газ през целия уикенд и с множество падания и минавания „на Муколец“ през техничните отсечки си заработва титлата в категория hardtail. Забележете остатъците от козирката и калта по дрехите му – Тедо е истински терминатор и не може да бъде спрян дори и от рок-гардъна с търкалящите се камъни в средната част от трасето! Безспорно един от най-коварните участъци на това състезание, тази секция е истинско предизвикателство в разкаляните условия. За разлика от рок-гардъна обаче, този участък (намиращ се непосредствено преди него) предлага реален избор на линии и изисква доста повече от това да владееш техниката „газ и молитва“… Мишо Банов (RAM Bikes, 2-ро място при младежите) влита по основната линия под погледите на Руси Славов от Чета++ и няколко други състезатели. Съвсем неусетно стигаме до старта – оказва се, че състезателите се стоварват от камионите на известно разстояние от реалното начало на трасето, и въртят няколко минути крос-китаризъм. Ние пък решаваме да разгледаме импровизирания заслон, събран от камънье и дървье на няколко метра от лентите на трасето – представяме си веднага камъните отрупани с тежки напитки и леки мезенца, а мястото изпълнено с верни приятели… Ех… Само ако не бяхме на състезание… Малко или много обаче сме се събрали в Троян именно заради карането – Любо Недялков от Shockblaze го доказва, минавайки с 300 през този интересен праг, намиращ се по средата на бърз и относително стръмен завой в горната част на трасето. Чудесен уикенд за него – карането му спори и в неделя той завършва първи. Честито! На този етап трасето все още е доста кално – сянката на гъстата растителност не позволява на напоената от пороя предишния ден почва да изсъхне и по трасето все още преобладават следи от гуми за мокро… Сашо Илиев обаче хвърчи през гъсталака без да му пука, че бялото джърси може да придобие кафяви отенъци… Слизаме обратно надолу тъкмо навреме, за да хванем минаването на Асен Стратиев през рок-гардъна. Силно каране за Асенчо и трето място при юношите! Едва един разкалян вираж по-надолу трасето сервира следващия бонус – дроп към прилично стръмна попивка. Жорката Радев (TrueRiders) го налазва на пълна газ – една от световните несправедливости в този живот е това, че него твърде рядко го виждаме качен на подиума… Не и този път. Трето място за него в крайното класиране при мъжете! Едва ли има нужда да споменаваме кой в крайна сметка се класира на първото място в същата категория – през 2011-та Росен Ковачев беше без конкуренция! Без конкуренция в категорията „хумор, сатира и забава“ пък са тези двамата хубавци – след края на съботните тренировки засичаме Сашко Башко и Марк Марковски да правят допълнително обхождане на трасето. Компенсирайки факта, че ги снимаме ходейки пеш, двамата се отчитат за кадъра с физиономии и поведение на умствено изостанали… Момчета, сбъркали сте състезанието, вие сте за Special Olympics, категория тотални ретарди! Марки показва и напреднал стадий на шизофрения – секунди след горната снимка получава факс и сменя тотално ролята; той тотално забравя, че е пеша и решава да ни демонстрира показно минаване на скока с whip и отбработен коцкарски жест с намигане на най-красивата фенка в тълпата… Дори и без колело и фенки май му се получава!? Малко по-късно психичното му състояние като че ли се е стабилизирало и прекарваме близо два часа в хотела, гледайки онлайн поредния кръг за Световната Купа на живо… Вечерите след тренировките са едно от най-яките неща по време на състезание, и Троян го доказва. Едно от доказателствата, или поредната наздравица? Нямаме представа, но положението не отива на добре, Сашко пак е с физиономия тип „леле колко ще ни е зле утре“… Единствено Ванката Гиргинов пази поведение, сърбайки бира, но на неговата възраст така или иначе му е рано да се прочува с алкохолни подвизи. Ние обаче нямаме подобни скрупули – най-малкото не се състезаваме… А и както се оказва сме достатъчно неблагоразумни да вдигнем на Зозката, който ни звъни от съседния Орешак. Последиците от това наше деяние скоро са ясни – останалите се запътват към стаите, а ние решаваме да налеем някой лев в местната таксиджийска индустрия. „Чиче, ще ме метнеш ли до Орешак? Ама с колелото?“ „Да бе, няма проблем…“. След малко вече преследваме чутите по телефона обещания за къща с басейн и водна пързалка по тъмната 8-километрова извънградска отсечка между Троян и Орешак… Жълтият телепорт ни стоварва в Орешак по средата на нищото, часът е около 1 през нощта. В селото няма кьорав череп по това време навън, а мисията да намерим Зозката и останалите изглежда почти непосилна. Заставаме пред единственото осветено магазинче на главната улица и ползваме жокер „обади се на приятел“. Съвсем скоро се озоваваме на маса (отново!), до нас в двора има басейн и водна пързалка, а Боби Попа, a.k.a. Metal Psycho подскача насам-натам с транспортното ни средство за прибиране към Троян… Докато обмисляме варианти за мятане в басейна без бански, от водата изскачат две е*ящи се жаби… … а от съседната постройка изскача Цолев, готов за плажуване. Решаваме, че след жабешкия секс никой не е достатъчно смел да влезе във водата без дезинфекция… Прилагаме я на себе си! Зозката обаче скоро започва да се зомбифицира от нетърпение и решаваме, че е време за басейн! За всеки случай продължаваме дезинфекцията и в самия басейн. Процедурата никога не би била пълна без ритуалната наздравица, която в студената вода изпълняваме през около 30 секунди с подгряваща цел. Павката нещо се е блърнал… Споменахме ли, че водата беше лееееко студена? Не, поправка, всъщност беше ледена! Кой идиот даде тази „гениална“ идея? Агонията по лицата ни е красноречива… Около секунда и 17 стотни след горната снимка осъществяваме рязка евакуация от басейна и влизаме на топло в къщата, където заварваме Боби изпаднал в дълбоко отчаяние… Чиче, да не е свършила ракията? А, не, май просто спи прав… Малко след 3 часа през нощта обаче ракията наистина май свършва… Време е да покараме колело! Очакват ни 8 нанадолни километра по пътя обратно към Троян, за които избягваме сигурна смърт поне десетина пъти… Притеснително често губим баланс и навлизаме рязко в банкета, а на няколко пъти се разминаваме с автомобили, чиито водачи със сигурност не са по-трезви от нас… За да е истинско забавлението единствената светлина, с която разполагаме, е от легендарния телефон Nokia с фенерче, чиято сила се оказва крайно недостатъчна за движение в тотален мрак с такава скорост… Премръзнали и с насълзени от студения въздух очи се добираме живи и (учудващо) здрави до първите светлини на Троян! Алилуя! Още малко и вече сме в центъра, снимаме жълтото „такси“ на един от мостовете за спомен, и се прибираме в хотела за няколко часа заслужена почивка. Неделната сутрин се оказва крайно не-вдъхновяваща – небето тъмнее и облаците над главите ни като че ли са излязли да изпълнят на бис пороя от преди два дни… Добре поне, че времето е достатъчно хладно, за да ни облекачава махмурлука от снощи! По всичко личи, че дъждът ще започне всеки момент и ще бъде обилен, което означава край на мечтите за каране със сухи гуми по стегнато и твърдо трасе… Сашо и Марк бързат да сложат отново Wetscream-овете. Няколко минути по-късно подозренията ни се сбъдват – започва да вали… Дъждът се оказва напоителен, но учудващо кратък. За около половин час върху шатрите се изсипват значителни количества вода, а на сушината под тях се водят оживени дискусии докога ще вали и какъв ще е ефекта на дъжда върху трасето, което вчера тамън беше започнало да изсъхва… Скоро дъждът спира и тренировките продължават с нормални темпове. Апаратурата за времеизмерването е монтирана и организаторите са напълно готови за квалификациите и финала. Боби Психото също е готов, въпреки снощната алкохолна одисея в Орешак, и вече здраво раздава газ по трасето. Нашата глава обаче понатежава и снимането не спори – скука е, не ни се занимава с нищо, искаме да лежим и да ядем супа някъде. Реанимацията обаче трябва да чака – дошли сме на състезание. Решаваме да разнообразим сериозното снимане с малко импровизирани глупости и ровим джобовете за възможен реквизит. Намираме такера, който предишните дни сме използвали за закачане на банери по трасето. Супер! Спасени сме от скуката! Първи „атакуваме“ Тедо, който май въобще не отразява насочената към него и колелото му смъртоносна заплаха… Снимането отново се превръща в забава – преструваме се, че играем на някаква real-life версия на Delta Force и насочваме „оръжието“ към минаващите колоездачи. Ебаси графиката има тая игра! Сашко обаче не си играе и раздава мощно газ – на финалното спускане обаче късмета му изневерява и той финишира бутайки, с пръсната и извадена от каплата задна гума. Тодор Киров от Кона стриже по една от последните горски отсечки – права, широка, бабунеста и с лек страничен наклон, тя представлява своеобразно интро към бързата финална част на трасето. Калин Рахнев отново е сред хората с най-големи шансове за подиум, но на финала няколко грешки го изпращат директно по средата на класирането. Подобна съдба сполетява и Стивиан Гатев, който кара едва ли не на домашен терен и има всички шансове да се бори за подиум… А за що не и победа? След квалификацията слизаме до финала, където забавата продължава с пълна сила. Заварваме Пупи и Марк в епичен MC battle – и двамата имат талант да измислят какви ли не глупости, в резултат на което от червените уреди за шумов тормоз се лее непрекъснат поток от безумни лафове… Лудница! Решаваме да се включим в трещенето и минаваме в режим 3D екшън… Добре дошли в троянския Half-Life! Винкел няма, ама пред такерО всички са равни! Горе ръцете и пусни мегафона! Марки е респектиран… При Цолев обаче не постигаме подобен успех – човека си има по-наболели проблеми, тежко му е от снощи и дори и сутрешната терапия с шкембета и бири в близката кръчма не успява да му вдъне живот… За това в крайна сметка си го изкарваме на Денис, който получава такер в главата, gangsta style! Headshot! Време е за финал! Започваме с жените; Ева Димитрова от Чета++ прелита финалния участък на мръсна газ – момичетата никак не си поплюват. Въпреки старанието и очевидно добрата скорост обаче Ева се оказва, че е направила няколко падания по трасето и се класира едва трета… А ето ви и една коза, разцъкваща си на freeride извън очертанията трасето – ей така, за разнообразие… Бихме могли да измислим един милион глупости по линия на сравненията с останалите същества от женски пол, каращи в този момент колела по трасето, но най-малкото от уважение няма да го направим! Не можем обаче да отречем, че снимката има златен потенциал в тази насока… Вместо това, ето ви един истински жив двукрак коч! По трасето вече са ветераните и Коста Карадинков печели респект както със скоростта, с която взима този завой, така и с екстра-спешъл PORNBIKE лепенката на каската! По време на състезанието чухме много оплаквания, че камъните се били местели, хлъзгаво било и т.н.. Контрираме и затапваме всички мрънкачи със снимката на този човек – Косьо Катев, най-безсмъртния джедай и един от оригиналните truerider-и… Aко въобще има такава дума в тълковния речник срещу нея трябва да стои именно негова снимка. Обърнете внимание на разположението на лостчетата на спирачките му – Косака борави и с двете спирачи с лявата си ръка! След ужасяващото падане по време на националния шампионат в Боровец през 2001-ва за него това е единствения начин въобще да бъде на колело – дясната му ръка (както той самия се изразява) е просто декоративна… Въпреки всичко обаче той е последният човек, когото ще чуете да се оплаква за нещо! Огромен респект – Косаче, ти си единствения истински победител в това състезание! След отминаването на бурята времето е чудесно, а поляните около финалната отсечка са приятно място за гледане… Всички сме много доволни от факта, че до края на деня времето устиска без много дъжд – така в крайна сметка се разминахме с повторното голямо разкалване на трасето, а финала протича при оптимални условия за карачи, публика и организатори… Дали ще имаме такъв късмет и тази година? Виктор Ненчев излита от последния скок на трасето – забележете колко европейски е маркирана линията на финала… От едната страна гордо е застанало българското знаме, а от другата са европейското такова и финалния флаг на шахматни квадрати. Така де, защо не? Състезанието си е сериозно дори в национален мащаб – не сме на някоя махленска проява… Финалната отсечка на трасето в Троян разполага с един от най-яките завои въобще – широк, мега-скоростен, затревен и с лек страничен наклон, той е способен да извади на показ индивидуалните стилове на всички карачи… Дори и човек да снима само на този завой, след състезанието ще може да напише учебник по техника на завиване; тук си личи всичко – агресия, стойка, увереност… На снимките няма двама еднакви карачи! В завоя се влиза с първа космическа след преминаването на този участък – големия дроп на излизане от гората е притегателно място за местната публика и тълпите са наистина респектиращи. На снимката – Ванката Гиргинов в полет. Връщаме се обратно към завоя след дропа с тази снимка на Симеон Стоилов – той е един от отличниците на старата школа, които в днешни дни играят ключова роля в развитието на българското планинско колоездене. На по-младите карачи Симо със сигурност е познат повече като част от организаторския екип на състезанието в Сопот, от колкото като бърз състезател. Историята обаче помни и други моменти, като например титлата Национален Шампион на България, завоювана на едно нечовешки кално трасе над Симеоново през 2004-та… На Троян Симо доказа, че има още хляб в старите кучета – шесто място в категория мъже с отлично време за него! Поредния представител на старата генерация бързи спускачи, Калин Рахнев дава второ време на квалификациите, обаче на финала карането му не върви и той губи сцепление на същия завой от снимките по-горе. Подобни случки са винаги драматични и разочароващи, когато се случат точно накрая, а както се оказва Калин е имал премеждия и на секцията с камъните… 15-то място за него. Награждаването започва! Първи, както обикновено, са твърдаците – заслужено най-отгоре на подиума е Тедо Тодоров (KK „Алекси Николов“), втори е Георги Ралевски а трети остава Виктор Цивнев (Piratka DH Team). При жените класирането е следното – Илинда Евтимова (Drag Racing) както обикновено е първа, следвана от Ани Томева (Свободно Измерение) и Евчето от Чета++. Състезанието в Троян е може би единственото такова в България в дисциплината спускане, на което има категория ветерани. Там първи е живата легенда Любо Бирата (Drag), втори е Софи (ZLE Racing), а трети остава Джопето, който е един от най-големите класици в историята на българския DH и се качва на подиума с фанелка на пакистанския национален отбор… Личи си, че сме в Троян – тук си имат Винпром, който май успява да преизпълни плана за петилетката, защото шампанското не се пести никак! Дори в junior категорията, която напоследък обикновено е ощетена откъм тази традиция, хвърчат тапи и пенливата течност се пръска навсякъде… Любо Недялков (Shockblaze) най-после реализира потенциала си и е първи, следван от Мишо Банов (RAM Bikes) и Асен Стратиев (Go Ride Kona). При мъжете изненадите са от първото място (принадлежащо на Росен Ковачев, Drag Racing) надолу – Руси Славов (Чета++) успява да разцепи троянския Балкан качествено, с мощно каране в типично негов стил, и завършва втори, а Жорката Радев (TrueRiders) най-после се качва на подиум, макар и на третото място. Какво ли ще стане на състезанието тази година…?
Сърби ли ви за каране в Borovets Mountain Bike Park? Зажаднели ли сте за удобни лифтове, зеленинка и перфектно подготвени трасета? До официалното откриване на сезона остават още три седмици, през които ще трябва да се (само)задоволите със следното видео:
Сопот! Мястото, дори само мисълта за което вече близо 10 години предизвиква потни длани и присвиване под лъжичката у всички спускачи в България. Трасето, което всеки път доказва неизчерпаемите си способности да причинява болка и щети по велосипедите, сравними единствено (и то само донякъде) с оперативните качества на много голяма месомелачка. Състезанието, което открива DH сезона всяка година толкова ударно, че всички останали след него изглеждат като приятен неделен излет с колела на природа и чист въздух. След продължителната зимна пауза Shambhala Open Cup 2012 ни вкара в състезателната 2012-та грубо, безцеремонно и рязко – горе-долу като да пуснеш пеленаче да се учи да плува в дълбокия край на басейн с крокодили… И да му метнеш включен тостер във водата ако нещо започне да се справя. За това, на оцелелите – честито! Честита ви нова 2012-та! Берекет, хеви метъл и щастие! Това ви го пожелаваме с ясното съзнание, че календарната година започна преди повече от 4 месеца… Ние обаче се водим по-скоро по календара на състезателния сезон и считаме Shambhala Open Cup за неговото истинско начало! Дори сме на мнение, че всички спускачи трябва да празнуват Нова Година на поляната при лифта на Сопот… Всеки ден по време на състезанието! И изключително много ни радва това, че има хора, които го правят! Така, лявото мъдо на страна, обаче настоящата статия е напълно сериозна – на първото UCI Class 1 състезание в България не подхожда нищо по-малко от тоталната концентрация в задачата да ви представим събитията от тези четири дни максимално добре. Ето какво успяха да сътворят близо 250 човека от 9 държави по Сопотските трасета: Ден нулев. Пристигаме в епицентъра на предстоящия катаклизъм ден преди първите тренировки с някои леки организационни задачи – брандиране на трасе, изграждане на финал, организиране на team area и други подобни дейности, целящи да придадат западен вид на цялото мероприятие. UCI Class 1 не е шега работа, а и се очакват много бързи състезатели от други държави, съответно и сериозен отзвук в чуждите медии. Правим едно опознавателно спускане по трасето, ситуацията е позната – трасето е сухо като барут, има пепеляк и чакъл навсякъде, Каменна Река е пооправена, но все още брутална на скорост, има няколко нови виража, рампи и скокове, а сипеите са мега изровени. Мдаа, ще бъде забавно. Въпреки, че пристигаме по-рано, на Сопот заварваме половината големи отбори, които са там още от предишния уикенд. Много момчета и момичета явно са писали цялата седмица „дъждовна“ в рабатата, училището или университета, и са се отдали на тренировки. Всички карат, и то яко, което ни кара да се позачудим от смисъла на конкретно определените дни за тренировки. На Сопот като цяло е все тая, защото повечето момчета така или иначе знаят трасето от предишните години, а и прекомерните тренировки водят само до излишна умора. Карането преди състезанието обаче причинява някои непредвидени отпадания – още с пристигането се налага да извозваме от Сопот колелото на Мишо Банов (от тази година спонсориран от магазин БГ Байк), който пада на Каменна Река и прави зловещо счупване на ръката. По колелото му се забелязват типичните безумни пловдивски тунинги – свински опашки държат пружината на амортисьора. Идеята е да се обере луфта на разхлабената с 5мм пружина и да се постигне по-малка ефективна дължина на амортисьора за по-наточена геометрия – по-късно Мишо ни споделя, че по този начин средното пада с около сантиметър, а челния ъгъл става още по-малък. За разлика от места като Боровец, където почти всички спят в един и същ хотел, на Сопот карачите са разпръснати географски къде ли не – някои палаткуват, повечето са по различни хотели и квартири в Сопот, а трети (като нас) пътуват чак до съседното Анево. Въпреки тази безумно разпиляна история, на вечеря винаги се получават засичанки – където и да отидеш, все има по някоя група карачи. Инвазията е тотална, а „нашите“ се познават дори и в тъмното: крещи се, всички се заливат от смях, говорят се мега-простотии на висок глас – все нещо свързано със секс, лайна, повръщане или педерастия… Знаете, обичайните теми за маса. Вечерта преди първите тренировки сме в Къщата, където поради някаква причина поръчката ни идва с титанично забавяне, и Фермата (окуражаван от онази всеядна свиня Цолев) решава да овършее остатъците на Тошето и Стиви от отбора на Kona. Лешояди! Талисманът ни за дните на състезанието предсталява дясната гърда на безумна статуя в римски стил, изтипосана по средата на витата стълба към втория етаж на хотел Щерев, покрай която минаваме при всяко качване до стаите. Механикът на RAM Любо се радва – ето на това му се вика твърдо зърно! Съвсем встрани от темата (или не съвсем всъщност?) забелязваме логото на хотела – оформено от две букви Щ, инициалите на собственика Щерю Щерев, логото е леко двузначно… Щ + Щ! Рано на следващата сутрин вече сме горе – момчетата въртят тренировки на пълна пара, и решаваме да поснимаме по отсечката преди старта – това не много „мини“ бонус трасе е един от емблематичните за Сопот участъци, и за пореден път се доказа като огромен фактор за класирането на много карачи. Едва ли можем да преброим лесно колко човека спукаха гума на него още преди старта, а само момчетата си знаят дали тази отсечка е приятна разгрявка или излишно морене преди финалния рън. Първи засичаме Любо Недялков от Shockblaze, който шпори по балканския камънак въпреки болките от възпален нерв на гръбнака. Друг класическите моменти на Сопот е гледката надолу по продължение на първата относително права singletrack отсечка след слизането от лифта. Гледката на намиращите се далеч долу в полето къщи и пътища някак си ти подсказва колко много има, докато достигнеш финала. Епична денивелация за епично трасе. За Стивиан Гатев, новото попълнение в отбора на Kona Etnies, и един от най-бързо прогресиращите млади карачи, епичното сопотско трасе обаче означава епичен сопотски фън! Стиви кара на бургия през всичките дни и по всичко личи, че се забавлява царски с новото си колело. Освен от снимки като горната, това се вижда и от класирането му – Стиви дава първо време от българите, при това напълно заслужено! Той кара с постоянство и стил, като дава сериозна заявка за по-нататъшни изяви по върховете на подиумите този сезон. Можем да му кажем само едно голямо ЕВАЛА, и успех! Като стана въпрос за прогресиращи млади таланти, Чета++ е един от отборите с няй-голям принос за намирането и развиването на перспективни карачи. Можем да се бъзикаме с различните варианти за името им колкото си искаме, но през 2012-та те ще са истинска сила, ако някой не вярва – нека погледне класирането в категория младежи на Сопот, където Иван Ажи разби конкуренцията в едва първото си състезание с меко колело. На снимката – комплект меЧета нагазват в дълбокото. И ако не знаете за какво точно „дълбоко“ става въпрос, или пък никога не сте виждали пътна настилка от сопотски трошен камък, ето – перфектен микс от дребни и средно големи камъчета, осигуряващи сцеплението на разпиляни по мраморен под стъклени топчета, и смилащи меките смеси на гумите с ефективността на чисто ново ренде. И за да поставим нещата в истинска перспектива, показваме ви може би единственото DH трасе, на което можеш да видиш едновременно старта и финалната зона! Склонът, по който се провежда състезанието е наистина огромен и е толкова стръмен, че като погледнеш напред осъзнаваш, че всъщност не гледаш напред, а надолу… Въпреки, че на Сопот терена е не просто мъжки, ами е направо като за супергерои, сред записаните има и четири жени. На старта засичаме Александра Жирнова от Русия, която ни показва, че освен кураж, за карането на Сопот помага и шареното диско кормило – след неделя определено й вярваме, защото Александра се качва най-отгоре на подиума. Честито! Хеви метъл има ли? Имааа! Нашият чеснов талисман Зозката и Иван Кузмановски от Македония ни демонстрират какво мислят за терена на Сопот и за бързите рускини с шарени кормила и голи снимки във Facebook. Стоян Костанев от Чета++ влиза „на копие“ в един от първите завои след старта. Наш Стоенчо ни радва с хипер-агресивно и стилно каране през всички дни на състезанието, но на финала се разпилява като самолет по време на аварийно кацане на Каменна Река, за щастие без сериозни последствия. Слизайки малко по-надолу по трасето заварваме Крис МакГлинчи (Team Nukeproof/Schwalbe, фокин’ айриш!) да шпори по виражите преди роуд гепа. Крис е част от голямата група англоговорящи (разбирайте англичани, шотландци и ирландци), която осъществява все по-мащабна инвазия на Сопот с всяка следваща година. Апетитът на чужденците за UCI точки и хубаво каране ги води право в България, като Class 1 статуса за 2012-та вдига мизата още повече, и на гости ни идват някои истински машини… …като например Сам Дейл (Transition, бог да пази Кралицата!). Може и да сте чували за него покрай второто му място на световното в категория младежи преди няколко години, участията му в състезанията за Световната Купа (топ 20 ако има ден) или изявите му върховете на подиумите по националните и регионални състезания на Острова. В случай, че не сте – можем най-лесно да го опишем като 100-килограмова каменоломна машина, която предизвиква паника сред сеизмолозите всеки път, когато се спуска по планината. Продължаваме серията от роуд гепа с Росен Ковачев (Drag Racing, от Витоша по-високо нЕма). През последните 1-2 сезона за него на практика липсваше истинска конкуренция, и единствено упоритата работа и непрекъсваемия ентусиазъм за каране му позволиха да продължи своето развитие. Зверската конкуренция на Сопот в лицето на британците и натиска от страна на млади карачи като Стиви обаче със сигурност ще го накарат да вдигне левъла още повече – нямаме търпение да видим какво ще се случи на следващите състезания! Предстои уникален сезон! Освен британците обаче, на Сопот винаги има една перманентна заплаха от бързи руснаци, които имат всички необходими умения за да притеснят сериозно нашите карачи – номер 76, Даниил Семенов (Forward) като че ли специално се е упражнявал да накланя колелото по завоите, в подготовка за стръмните и скоростни сопотски виражи. Други чужденци пък не са чак толкова добре подготвени за предизвикателствата на Сопот – сред записалите се присъстват и двама пича от Нови Сад, Сърбия. Заварваме единия от тях да бута обратно нагоре от роуд гепа, решил е да го тества. Разменяме набързо няколко приказки и му пожелаваме весело каране, след което пича тръгва, излита… И се взривява брутално на приземяването. Класическа човка и зверски търкал с висока скорост по една от най-грубите попивки въобще. Гледайки този кадър все още изтръпваме – това е едно от онези падания, в които имаш време да осъзнаеш ясно, че ти е спукана работата и псуваш наум, миг преди да започне истинския търкал. Облаче прах от удара на предната гума, колелото е на кестерме, стойката е „на авария“, дясната ръка вече е пуснала кормилото, краката все още са закопчани, а „брато србин“ лети с лицето напред към смъртта си, все едно някой го е блъснал надолу по стълбите. Отървава се като по чудо без сериозни травми въпреки, че кара по тениска… Мишо Добрев и Иван Ажи от Чета++ пък правят мъдра пауза до скока, наблюдавайки другите състезатели – понякога е по-добре да видиш как наистина трябва да се случват нещата… И не след дълго се появява карач, способен да онагледи цялата схема – подходяща засилка, леко изпомпване, небрежарски whip и прецизно приземяване… Джеймс Суиндън, поредния англичанин, кара за Steve Peat Syndicate – отбора на легендата Пийти присъства на Сопот с цели двама карачи, които, естествено, влизат автоматично в десетката на финала. Малко по-надолу засичаме Сашо Илиев (CRZ, Сашко Башко, наричайте го както искате) – той искрено не се кефи на брутализма на Сопот, но въпреки това е горе и разцъква по трасето. Събота след сийдинг ръна за UCI категорията Сашко се кефи, че е в 15-ката… Т.е., че е успял да завърши с време 15 минути с няколко айляшки паузи по трасето. Обратният ред на стартиране на финала за него означава минимално чакане и лежерен неделен следобед, а спуканата още в началото на ръна му гума обезсмисля всякакви форми на напъване по пътя надолу – веднага бива заподозрян, че е спаднал гумата си нарочно за да не му се налага да кара сериозно… Дори и така да е, простено му е – той е човекът, който ви осигуряваше ежедневни GoPro видеа на нашата страница във Facebook. Когато стане въпрос за снимки обаче Сашко е първи на опашката, и винаги е готов да врътне леко кормилото за повече стил, дори когато трасето не му пасва… За повечето карачи този скок е доста по-лежерен и приятен от роуд гепа малко по-горе. Ронан Тейлър (Monsterbike, UK, 5-ти в крайното класиране) продължава серията ни от снимки с елегантни зачупвания. Украинецът Йегор Примячек (Primach Team) пък диша българска прах в кадър №3 от серията стилни минавания на скока под погледите на група карачи. Естествено, серията чупки няма да е завършена без Жорката Радев (TrueRiders), който продължава да е един от най-стилните български карачи, и кара юнашката и през 4-те дни на състезанието, завършвайки с участие във фор-кроса, въпреки че си разцепва предмишницата при падане първия ден. Жорката е Машина с наистина главно М! Слизаме още няколко завоя по-надолу на една камениста секция, която винаги сме имали огромна чуденка как да заснемем. Това е тазгодишната интерпретация – каменисто влизане с лек десен завой през нещо като коридор в зеленажа… …последвано от широк, но стръмен участък с много камъни и няколко различни начина за минаване. Именно на тези по-технични участъци си личи истински кой колко добре кара. Иван Кузмановски (Evil Bikers Team Skopje) винаги ни е правил впечатление със страхотен стил и техника на колелото, но на това състезание показва и отлична скорост. Може би е заради новото колело? Забелязваме го да влиза в „коридора“ с 200 тъкмо навреме, за да му направим един кадър… …и едва смогваме за следващия – след секунда Иван вече е в долната част на участъка и се изстрелва от малкия ляв вираж на излизане. Бърз е! В последствие забелязваме надписа на тениската му, реклама на Попова Шапка, мега як и доста пънкарски курорт в Македония… Еми, Ванка, you have snow, ама ние имаме пепел и камъни! Земи! Който е бил на състезанията в Сопот със сигурност е виждал този човек – Григорий Травин, виден руски спускач от старата школа, който е основния проектант на трасетата в Shambhala Bike Park. Вижте само предницата на колелото му – олдскуул лапа с неизвестна марка, кормило Azonic, което май е понатрупало някоя друга годинка, спирачки Hayes HFX (помните ли ги?), легендарната Specialized FSR DH рамка (не се вижда на снимката, но беше модерна кога, 1998-ма?). Гришата е истинска легенда, но все още има какво да покаже на младите! След като ви разказахме за Григорий, ви задаваме втори подобен въпрос – познавате ли този човек? Фокусираният до маниакалност поглед му е запазена марка, а изплезения език е леко в стил „чай ся да видя къв беше чалъма тука…“. Роб Смит е един от бързите английски карачи, които са ни на гости, и има всички шансове да направи отлично класиране след победата си тук през 2011-та. От тази година Роб кара за отбора на RAM Bikes, и освен, че ще кара за българския производител по състезанията на Острова и по някои избрани кръгове от Световната Купа, май се очертава да идва и за по-големите състезания у нас… Макар и в съвсем различен стил снимка, представяме ви още един английски състезател от най-висок клас – Адам Брайтън, каращ за Banshee. Тук Адам хвърчи с в лявата лента със скоростта на черно AMG със затъмнени стъкла и много еднакви цифри в номера през терен, достоен да конкурира по неравност асфалта на магистралата в отсечката от тунела до Пазарджик. Държим да ви обърнем внимание на позицията на колелото му – гумите му са близо педя над камънака отдолу. Отбележете си мислено този факт, защото до края на статията ще има значение. Средната линия пък предлага значително по-различна топография и започва с мощно влизане в камънака през това малко дропче. Малко хора я карат, но защо ли се учудваме – у нас така или иначе само балъците карат в средната лента…. Естествено, винаги ще се намери някой джигит, дето да изпреварва трафика през аварийната – в случая Сам Дейл според нас просто кара по навик, мислейки си че е в UK. Тези сбъркани англичани така и няма да се научат от коя страна пътя се кара с тяхната обратна пътна система… Помните ли апетитния микс от трошен камък в горната част на трасето? С намаляване на надморската височина характерния сопотски чакъл започва да се смесва с индустриални количества пепел, на места изскачат и корени… Няма такава настилка! За всеобще нещастие, гореспоменатата пепел се вдига във въздуха все едно някой я раздухва с компресор при преминаването на всеки карач – за състезателите това означава, че е невъзможно да се кара на близка дистанция, а за нас бонусите са затруднения в дишането и безумно количество прахоляк по дрехите, техниката и откритите части на тялото. Прекрасно! Дами и господа, представяме ви победителя в тазгодишния Shambhala Open Cup 2012, клас UCI – словенеца Жига Пандур. Въпреки, че по време на тренировките Жига караше умерено и честно казано въобще не ни направи впечатление като заплаха за най-бързите британци, той успя избухне зверски на финала и даде нечовешко време, 64 стотни по-добро от това на Сам Дейл. Победа Unior Tools Team! Както се изрази Дойчин от TrueRiders – словенецът май ги изжига всичките с големия пандур! Колкото до изненадващия провал на англичаните, ние имаме друго обяснение, но за него след малко… Снимането на Сопот винаги е представлявало борба за намиране на доза цвят в цялата камениста, трънлива прашилка, а освен това след осем състезания тук вече е трудно да се намери ново място и перспектива за снимане. Дончо Иванов (9-ти в Open категорията) ни помага да реализираме свеж кадър с минаване през един малък пад няколко завоя под каменистата секция от снимките по-горе. Първия ден тренировки приключва късно и преди да се усетим слънцето вече тръгва да слиза надолу към хоризонта. Отново се озоваваме на големия завой на черния път в идеалния период от деня за снимки, а над нас чуваме гласове – момчетата от отборът на TrueRiders са последните състезатели по трасето и го карат на секции, спирайки да оглеждат различните линии и участъци. Един по един слизат надолу и разцепват един от любимите ни виражи в златистата късно-следобедна светлина. Красота! Слизайки надолу минаваме покрай мястото, за което наскоро ви разказахме, че гарантирано не изсъхва (номер 6 от този списък). Е, сбъркахме – заварваме мястото сухо като пачка столевки… Смятайте. След близо 11 часа снимане сме готови да се отдадем на заслужена почивка. Въпреки, че сме путки и спим на хотел, решаваме да прекараме вечерта на палаткаджийската поляна при лифта в Сопот. Посрещат ни царски с бира и ракия, оставени да се студят в реката. Продължаваме с мощни наздравици и забавни истории от през деня – всеки разказва за преживяното по и около трасето докато чакаме манджата. За нея се грижи главен готвач Цолев – Зозка, брат, ако го закъсаш с нормалната работа вземи стани някой скараджия… …може дори да изкараш някой лев! Наяждаме се, оставаме още малко край лагера и със сетни сили се прибираме към Анево – уморени, но доволни. Четвъртъкът беше епичен! Петъка ставането е тегаво, но се надигаме горе-долу бързо с мисълта, че до края на състезанието по-лесно няма да става. Возим се на лифта и се припичаме на ранното сутрешно слънце, под нас се редуват тръни, дървета, скали и дерата. Лифтът тук също е епичен! До междинка преодолява 832м. денивелация за дължина на отсечката от 2630м., строен е през 80-та година (далеч преди повечето от вас да бъдат родени), а капацитетът му е 300 души на час, с време на пътуване 22 минути. Възрастта и състоянието му винаги са будели притеснение (особено след падането на въжето миналата година), но този път за щастие се разминаваме без аварии. По някаква причина се разминаваме и с големите опашки от предишните състезания – всички карачи са приятно учудени от липсата на чакане на лифта. Часът все още е ранен, но по трасето вече карат дори най-малките – Мартин Войнов е един от най-младите участници, набори 97-98. Малките не си поплюват и изглеждат изцяло в свои води по мъжкото трасе, въпреки, че дребосъци като Марто изглеждат миниатюрни на колелата си. Голямо ЕВАЛА! Продължавайте в същия дух, момчета! Пристигайки горе заварваме номер 286, състезател от Румъния, да бута по черния път обратно към междинната лифтова станция. Много карачи стават жертви на неприятни спуквания на гуми още по singletrack-а в горната част – отсечката от лифта до началото на трасето е изключително коварна в това отношение, и за това често виждаме някои по-разумни карачи да слизат до началото на състезателното трасе директно по черния път. Не, че той е по-малко каменист, но определено шансът да аварираш позорно още преди да си влязъл между жълтите ленти е по-малък. Ние също решаваме да се възползваме от удобството на широкия и лишен от трафик път, и слизаме почти на бегом директно до широкия завой при 13-ти стълб – същото място, на което приключихме деня вчера. Винаги сме харесвали този завой, и решаваме да пробваме малко по-различна перспектива за снимки. Един от първите хора, които влизат в кадър, е Боби Крумов от TrueRiders, който влиза в завоя с 300, натискайки колелото с цялата тежест на тялото си. Стойката му изглежда, все едно е скочил трупешката върху виража – трудно можем да си представим какво натоварване поема почвата в този момент, но сме сигурни, че не й е лесно – Боби е вдигнал нивото осезаемо спрямо миналата година, и съвсем заслужено се нарежда втори от българите на финала. Viva la Плйеен! Плевенската школа изглежда е силна, защото отново хващаме Дончо Иванов с добро изпълнение, макар и коренно различно като стил от минаването на Боби. Вместо да натиска с цялата сила на света, както прави Боби, Дончо влиза във виража с вратите напред; резултатът е взрив от прахоляк и красив кадър. Малко по-надолу засичаме Андреа Радачич – състезателка от Словения, която за повечето останали е тотално неизвестна като способности, но ние я знаем още от миналогодишния On The Rocks в Румъния. Там тя стана първа по едно сериозно трасе с много скорост и големи скокове, така че още от самото начало сме наясно какво може. Какво ли ще стане на финала? Бързата рускиня Александра и не по-малко бързата Андреа срещу българската female терминаторка Илинда и талантливата млада надежда Ани Томева от Свободно Измерение… За пръв път има такава интрига при жените на Сопот! И като стана въпрос за терминатори, ето ви отново кадър с един от тях – Роб Смит кара същия участък със скоростта на нисколетящ изтребител, готов за атака. След около час ще стане време за сийдинг ръна и seek & destroy режима е включен! За пръв път ще можем да погледаме машините наистина на пълна газ – какво по-добро място да го направим от легендарната Каменна Река? На сийдинг ръна първи стартират UCI категорията, поредността е по стартови номера в нарастващ ред. Едно от първите минавания „на ужас“ е дело на Джеймс Суиндън. Карачът на SPS влиза на първия дабъл от юнашката линия с огромна скорост, като решава да закърши лекинко във въздуха за повече стил – доста смела идея, която веднага бива наказана, Каменна Река не прощава. Джеймс излита накриво от втория дабъл и изпуска педалите, приземявайки се на атрибути върху задницата на колелото. Закрепва се без падане на магия и продължава, но ние изтръпваме – аварийните ситуации тук изглеждат наистина плащещо. Митето Гайдов пък е от хората, които залагат на сигурно в тази секция и не поема никакви рискове – въпреки, че има българи, които карат бързата линия, много малко от тях успяват да дадат по-добро общо време от него. Най-после с окончателното си колело и като част от голямото семейство на TrueRiders, Митето отново се завръща във форма и изглежда напълно готов да раздава 24-каратови усмивки от подиума на следващите състезания. На Каменна Река наистина си личат индивидуалните стилове на всички карачи – Сам Дейл например също не влага максимална агресия, ами попива отскоците и ограничава летежа, без обаче да намалява скоростта. Резултатът е, че Сам дава отлично време на сийдинг ръна, по-бавно единствено от това на сънародника му Адам Брайтън. Сашко пък очевидно се чувства приятно безсмъртен и кара Каменна Река със затворени очи, както се вижда в този кроп от по-голямата снимка. Джедайска му работа! За категория младежи решаваме малко да променим позицията и снимаме на десния вираж преди Каменна Река, където засичаме Ники Иванов от отбора на магазин Industrial. Ники кара доста добре – достатъчно, за да се качи на подиума в неговата си категория на финала в неделя. Честито! Връщаме се отново към Каменна Река, където все пак е най-интересното място за гледане. Публиката в петъчния ден не е кой-знае колко многобройна, но легендарния сопотски участък винаги предизвиква достатъчно интерес, за да накара все някой и друг кибик да преодолее мързела си и да се изкатери по стръмната долна част на трасето. Огромната канара вляво от трасето на излизане от участъка е облицована цялата в дюшеци и е чудесна трибуна за наблюдаване на екшъна. Както се изразява Тишо, един от координаторите на маршалите по трасето (отлична работа между другото, маршалчетата за сефте действат наистина адекватно), момчетата от ПСС на поста на Каменна Река го раздават табиетлийската. Построили са си заслонче, хапват си, пийват си, от време на време пращат най-малкия да прибира доставки със сладолед и разни други благини от засечката на трасето с черния път при 13-ти стълб, абе като цяло – хич не им е зле… Като цяло обаче никой не си и помисля да ги упреква, че си угаждат – работата им там е отговорна и изисква от тях да са готови за всичко, състезателите се заиграват с тънката граница между добре прецененото каране и прекомерния риск на всяко спускане… А Каменна Река не проащава. Само за пример – това е едно от дръвчетата, които се намират след изхода от бързата линия. Тънки, но учудващо жилави, те бяха готови да посрещнат карачите дори и при най-малкото залитане… Конкретно това дръвче страда от липса на кора, причинена от титаничния му сблъсък с Мишо Банов, за чиято контузия ви разказахме по-рано… Пожелаваме му бързо възстановяване! Скоро започва квалификацията и на карачите от Open категорията – човек би си помислил, че в нея конкуренцията ще е доста по-слаба, но всъщност е точно обратното. Повечето руснаци карат именно в нея, поради високата цена за издаване на UCI лиценз от руската федерация; румънците като цяло също са най-вече там, а не липсват и бързи българи без картотека. Вальо Пашков, втория човек от отбора на Industrial, влиза стилно през скокчето в началото на секцията, сполучливо наречена от карачите Кючека. Защо точно Кючека? Ами, просто е – тази секция е осеяна с толкова много груб камънак, че ако случайно изтървеш избраната линия се почва едно бясно кълчене и подскачане, дето отстрани изглежда все едно танцуваш мат пиян върху масата в някоя кръчма, докато оркестър мазни цигани редят златните хитове на Кондьо и Радо Шишарката… Румънската легенда Сорин Парау обаче по никакъв начин не допуска отклонение от избраната линия и лети на черта през камъните, все едно се движи по релси. Заслужено първо място за Сорин в Open категорията! И докато на Каменна Река карането изисква комбинация от еднакви количества техника и увереност, на Кючека състезателите биват подложени на тест за чиста прецизност – някои карачи избират линии, които са си тотална хирургия. Раман Балаев от Русия, пети в Open категорията, демонстрира каране с точност до сантиметъра – и най-малкото отклонение би довело до лоши последствия с потенциал за изкъртване на педал, обтегач или ротор в стърчащите камъни. Сергей Малцев, един от руснаците с най-богат опит на Сопот, пък ни показва какви чупки в кръста са необходими понякога, за да задържиш чистата линия. Винаги сме му се чудели как той кара в този прахоляк само с очила – брат, вземи сложи едни лещи и си карай с маска, ще се родиш! Вече слизаме надолу, когато ни подминава един от последните състезатели за деня от Open категорията – след този крайно необходим относително равен и прав участък, и за нас, и за него остава „само“ най-стръмната долна част на трасето, след която е време за заслужена почивка. След цял ден в планината слизаме долу жегясали, слънчасали, обезводнени и със задръстени с прахоляк дробове. Чувстваме се като току-що излязли от Пустинята на Смъртта, а на финала ни посреща истински мираж – погледа ни минава през цялата отборна зона и се фиксира директно на острова на спасението, извора на младостта, тайната на безсмъртието… Сладоледайджийския бус! Спасени сме! Дали това не е клопка? Ебали сме го, не ни интересува! Пазаруваме най-страшно, и след малко вече се радваме на перфектен сметанов сладолед със заливка от карамел в хрупкава вафлена фунийка. Животът на Сопот вече е по-добър! Отборната зона кипи от живот – заварваме Калин Рахнев от Чета++ да обяснява разпалено особеностите на гумите Schwalbe на Пупи и Сашко. Теорията му е, че предната гума на Пупи, Wicked Will, е значително по-добре да се кара наобратно, а разговора протича изключително интересно. Няма такива образи – Калин в ролята на върлия техничар, Пупи като саркастичния скептик, дето не вярва на никой, а Сашко слуша разговора, мига и върти очи като Мики Маус… В лагера на RAM пък заварваме Джо Хейхау, английския дистрибутор на марката, да страда от един класически байкърски номер – принудителна коламаска с дъктейп… По стечение на обстоятелствата Джо спи в нашия хотел в Анево, и за негово нещастие се оказва, че не е достатъчно предвидлив, за да се предпази от идеите за забавление на група накълвани българи. На прибиране в хотела се чудим каква мизерия да сътворим на някой от англичаните, когато пред погледите ни попада изпраното джърси на Джо, простряно на парапета на терасата да съхне. Броени минути по-късно джърсито се озовава облечено върху статуята в хотела, която цомбим сутрин и вечер вече няколко дни. На следващата сутрин сме горе дори още по-рано от всякога – вече е събота, деня на големия финал в DH дисциплините! Състезателите бързат да направят по 1-2 сутрешни тренировки, след което да си починат добре преди финалното спускане. Заварваме Константин Димов от отбора на Shockblaze на един от най-бързите виражи по трасето, дълбоко скрит под сутрешната сянка на боровете наоколо. Тино кара изключително стабилно през всичките дни на състезанието и на финала успява да се класира трети в Open категорията, с което доказва нивото си. Сила! Бързият прашен вираж не осигурява необходимата подпора на някои състезатели, и някои момчета минават завоя на аварийки. Тошето Киров от Kona явно се заплесва по красивите лъчи светлина, които се процеждат през сянката на дърветата и карат прахоляка във въздуха поне за момент да изглежда добре, губи сцеплението и пуска крак за подпора. Лукан Червенков от Свободно Измерение пък влиза в завоя с характерния си свръх-агресивен стил, също губи сцепление, изпуска педалите и пуска помощните колела за баланс – схемата проработва и Лукан отървава падането, но със сигурност си взима бележка да не допуска подобни изпълнения във финала. След всички бъзици и мамби предишния ден, Джо Хейхау получава възмездие под формата на този красив кадър, на който дори изглежда, все едно кара бързо… Наистина бързо обаче карат другите англичани – Джеймс Сток разцепва следващия голям вираж по трасето, който позволява изключително мъжки влизания. Гледайки взривовете от пепел у нас се заражда еретична идея… …така или иначе ще сме целите в пепел до края на деня, защо да не пробваме близък кадър на някой от прашните взривове? Залягаме от външната страна на виража на изхода от завоя и чакаме. Изреждат се карач след карач, които минават с голяма скорост и вдигат сериозна пушилка, но така и не успяват да предизвикат необходимата ни експлозия. Тъкмо решаваме да се откажем от кадъра и да сменим позицията, когато отгоре чуваме боен вик: „Niggaaaaa!“. За части от секундата залягаме на виража отново, насочваме камерата, и… Взрив! Кашляме, редим псувни след отдалечаващия се Мартин Огден и се изтръскваме от килограмите пепел. След това поглеждаме дали изобщо има нещо заснето, и псувните веднага отстъпват място на смях и радостни викове. Да! Това е! Доволни от реализираната идея тръгваме надолу към сипеите, когато ни подминава Адам Брайтън по време на второто си тренировъчно спускане. Снимаме го набързо в гръб, и първоначално снимката ни се струва смотана, докато не я зуумваме, за да се вгледаме в гумите на Адам… Помните ли кадъра от каменистия участък в горната част на трасето? Да намирате нещо общо…? Отново, колелото на британеца все едно левитира на няколко сантиметра над почвата, този път на наглед напълно равен участък! Обясняваме си този феномен с това, че Адам се стреми да олекотява колелото преди всяка една годна за изпомпване бабунка, колкото и малка и плавна да изглежда тя… За да се разсеем от пепеляка и чакъла по трасето от време на време отправяме поглед към околните хребети – по-високите части на Балкана все още са прошарени с бели снежни петна и изглеждат съблазнително свежо. За добро или лошо обаче рядко ни остава време да се зазяпваме – по трасето текат последни тренировки преди финала, и карачите прииждат на талази. Бостиян Волф от Словения е един от карачите, които имат потенциал за добро класиране – също като съотборничката му Андреа Радачич, ние сме го засичали на On The Rocks в Румъния, където той се качва на подиума при жестока конкуренция. Бостиян не си поплюва и върти при всяка възможност, но за съжаление няма ден на финала и финишира с 26-то време. Движейки се надолу по трасето засичаме поредния британец – Даниел Кричлоу, познат повече като DC. Той е един от основателите на британската компания BETD, и е един от от хората, които за пръв път идват по нашите географски ширини. Дали ще е за последен? Съмняваме се! DC май се кефи! Скоро тренировките приключват и е време за кратка пауза преди началото на финалите – предвидена е почивка около час. Използваме това време да слезем още по-надолу по трасето, но докато се смъкваме бавно по стръмните сипеи над нас небето променя рязко вида си. Скоро първоначалните надежди облаците да ни подминат се изпаряват, и наоколо притъмнява, чуват се далечни гръмотевици. Въпреки назряващата буря решаваме да се позиционираме точно на влизането към стръмните серпентини – още едно от емблематичните места на Сопот. Докато чакаме да дойде време за старта наблюдаваме действията на маршалчетата – някои използват осигурителните мрежи като хамаци, като това със сигурност не се случва само по време на почивките. Този им навик сме го забелязали още миналата година, и от тогава се чудим кога ли ще се случи някой сакатлък с излетял от трасето колоездач… Както и да е, надаваме ухо за съобщенията по маршалските радиостанции – организаторите звучат разтревожени, старта се отлага с половин час поради потенциално опасни метеорологични условия, после с един… …после някой рязко пуска душа и завалява проливно. Над нас гърми и трещи, по станциите се чуват уплашени съобщения от горните постове – в непосредствена близост до старта пляскат светкавици… Обявява се евакуация на всички маршали. Познавайки времето в Сопот, намираме сушина под един голям бор, и се скриваме от пороя. Изчакваме 10, 20, 30 минути, но времето не се оправя, даже напротив – става студено и започва да духа юнашки. Изчакваме още малко дъжда да отслабне и поемаме надолу – вече сме близко до финала и винаги можем да се върнем ако все пак старта се проведе. Пристигайки долу обаче научаваме очаквана новина – старта е отложен за неделя. Симеон Стоилов, една от основните движещи сили в организаторския екип, наблюдава развитието на метеоролигичните условия изпод качулката на дъждобрана си с тотално спокойствие – единствената му грижа в този момент е как ще се наредят времево нещата в неделята. Тя „по чертеж“ е оставена като резервен ден за DH-a, и единствено трябва да се измисли от кога до кога да са тренировките и финала, за да може да остане време и за старта по фор крос. При едва 20-на записани за тази дисциплина обаче проблем на практика не съществува и всичко е точно. Изключително сполучливо планиране! Повечето отбори тъкмо вече са натоварили цирка и са се подготвили да се прибират по хотелите и квартирите, когато бурята приключва също толкова внезапно, колкото е и започнала. Лошото време продължава няма и два часа, след което отново се радваме на приятно напичащо слънце и липса на вятър. Няма такова време! С отмяната на старта още по обед, втората половина от деня остава свободен за релаксиране и почивка. Тошо-сан решава да пробва дали електро-колелото, с което разцъква напред-назад из поляната, има достатъчно въртящ момент за да пързаля по чакъла пред Чичовци. Други пък се отдават на бири и социализиране под дебелата сянка на чадърите пред заведението… Към средата на следобеда пък времето вече се е стабилизирало достатъчно, за да позволи лифта да завърти с хора, и някои от организаторския екип се качват нагоре за оглед на трасето след излялия се порой. Завръщат се с добри новини – прах вече няма, дори на няколко места по трасето са се образували локви. Нашите приятели от Ninja Squad, извикани от организаторите да заснемат официалното видео за състезанието, което чакаме в близките дни, се възползват от случая да изпробват иновативни захвати за GoPro по колелата на карачите – изключително много ни радва гето тунинга с пръчка, duct tape и свински опашки! Кадрите са сполучливи, очаквайте видеото. Вечерта продължава с обичайната програма – отбиване през хотела за душ и преобличане, после вечеря в рибния ресторант след Карлово и минаване през лагера на поляната за по някое питие и раздумка около лагерните огньове. На връщане към хотела решаваме да запазим една недопита чаша ракия и да избъзикаме англичаните. Оставяме им я на перваза на прозореца с послание DRINK 2 WIN – демек, изпий за да спечелиш. Момчетата обаче са спортисти и не пият преди състезание, и със скромната ни ебавка май успяваме да ги урочасаме – противно на всички очаквания първото място отива в словенеца. Видяхте ли какво става, като не пиете! Неделя, време за финал! Всички палци са стиснати, а щастливия ни талисман в хотела получава извъндерна доза цомбене – молим се за добро време. Всички прогнози сочат тихо и спокойно време без сериозни катаклизми като вчерашната буря. Започваме деня с изкатерване до сипеите още преди старта на тренировките, където се инсталираме на едно интересно гмуркане в очакване на карачите. Иван Колев от RAM Bikes е един от първите състезатели по трасето. Той дава едно от най-добри времена сред българите на петъчния сийдинг рън, и днес се надява на добър резултат. Да, ама не! Сопотския камънак има други планове за него, и Ванката пука гума на финала! Какво разочарование за един от малкото истински български терминатори… По някое време от горе се задава Асен Стратиев, един от най-перспективните млади карачи в България и свежо попълнение в TrueRiders отбора. По всичко личи, че Асен е имал проблеми, питаме го какво се случва, и той ни показва щетата – крива корона на Boxxer! Брутално, направо не е за вярване! Въпреки сериозния демидж, Асен успява да намери решение и кара на финала, където прави ново ужасяващо падане на Каменна Река… Напук на всичко, той финишира! Изрод! Времето тече бързо и слънцето вече е достатъчно високо за да промени коренно кадъра. Тренировките продължават и покрай нас на мръсна газ профучава Мартин Бочуков. Той е едно от вдъхновяващите доказателства, че в категорията на младежите конкуренцията е жестока, и скоро тези момчета ще дишат във вратовете на доказаните карачи от по-горната категория. Първи на квалификациите, на финала Марто остава втори на болезнено малката разлика от 70 стотни спрямо времето на Иван Ажи от Чета++, при това карайки без верига почти цялото трасе! Отново Любо Недялков от Shockblaze, който продължава да се оплаква от възпаления си нерв и свързаните с това болки и схващания, но въпреки това кара през всичките дни на състезанието, включително и на финалното спускане, където дава време, което го изпраща в средата на класирането в UCI категорията. Респект за ината, но се чудим кога ли Любо ще направи състезание без да има проблеми и какво ли ще бъде класирането му…? Въпреки, че трасето изсъхва от съботния порой със страшни темпове, почвата на повечето места все още е леко влажна и според всички държи значително повече от предишните дни. Прахоляка е сведен до минимум, а на някои места дори се забелязват кални остатъци от локвите, за които ни съобщиха предишния следобед. Калта на Сопот е крайно рядък феномен, за това си струва да се отбележи със снимка! Освен това още от началото на тренировките всички се молеха за дъжд и за такива условия… Е, молитвите им явно са чути и на финала трасето е на практика идеално! Долната част на трасето е като влакче на ужасите – прави и равни отсечки на практика липсват, всяка част от трасето представлява някакъв вид крива в 3D пространството… Въпреки първоначалните критики на много карачи за промяната спрямо миналогодишното състезание (тогава трасето минаваше през стръмния дроп от другата страна на лифта), човек няма как да не се кефи на карането по този терен – виражи, стръмни гмуркания, завои, гърбици… Добре дошли на големия сопотски rollercoaster, затегнете коланите и отпуснете спирачките! Газ! Теренът в тази част на трасето е толкова стръмен, че често дори стоенето прав е трудно. За това маршалчетата проявяват на моменти гениална изобретателност в старанието си да си създадат поне малко комфорт по време на престоя си в планината. Тази безумна плетеница всъщност представлява напълно функционален хамак – лентите за трасето на Сопот винаги са ни учудвали със здравината си, и сме малко изненадани, че виждаме подобно изобретение едва тази година… Тренировките приключват, правим кратка пауза, и финалите започват. СТАРТ! Първи са UCI-лицензираните състезатели – принципно смятаме, че е логично най-бързата категория да стартира последна, но със сигурност за тази подредба си има добро обяснение… Като например често нестабилните метеорологични условия следобед, характерни за Сопот – след безупречно слънчево време цяла сутрин, около обяд започват да прииждат купести облаци, и финала протича при изключтително променливи условия. През няколко минути се редуват слънце и облаци, а в далечината вали дъжд. Псуваме мощно променящата се светлина, поради която се налага постоянно да променяме настройките на камерата, но все пак успяваме да уловим в кадър някои от карачите, които наистина заслужават… Например Стивиан Гатев, най-бързия българин за деня. Както ви споменахме, влизането към участъка със стръмните серпентини е поредната сопотска класика – стръмно, изровено, с огромно дере от лявата страна и гледка към цялата равнина. Повечето състезатели тук правят поне минимален brake-check… Не и Адам Брайтън. Трета снимка, на която Адам няма контакт със земята! Шах, мат, стискане на ръцете и кой от къде е! Делото е приключено! Предлагаме Брайтън да бъде дисквалифициран – той на практика не кара ПО трасето, той кара НАД него?!? Да отворим състезанието и за парапланеристите, ако става така, а? След UCI категорията идва ред и на останалите, започваеме с хардтейл. Сваляме шапка на всички момчета, които не позволяват липсата на задно окачване да ги спре да се състезават по брутално трасе като сопотското… Докато достигнат серпентините повечето карачи с твърдаци вече са на предела на силите си, и това си личи – в играта влизат всички позволени похвати за запазване на баланса и рядко някой минава и с двата крака върху педалите. Всичко това обаче не важи за Теодор Тодоров от Drag Racing – ако въобще има някой терминатор в HT категорията, това е той. Както някой го описа, най-бесния чалгар сред колоездачите по една скромна случайност е и най-бързия спускач без задно окачване, чието класиране на финала би следвало да даде сериозен повод за размисъл на много от собствениците на DH машини. Дори няма да ви споделяме, че Теодорчо стана първи при твърдаците, просто ще ви информираме, че времето му е по-добро от това на има-няма 50% от карачите в UCI и Open категориите… Нечовек! Бърза анкета – колко рускини можете да преброите на тази снимка? Отговорът ви го оставяме за домашно, като ще ви дадем само една лека подсказка – момичето, което кара по трасето със сигурност си е играла с матрьошки, и е чела книжки за Чибурашка като малка… Момичетата бедстват сериозно на стръмното, пристигайки на серпентините вече изморени от хардкора нагоре по трасето, но Александра Жирнова някакси успява да премине с най-малко грешки, и съответно дава най-добро време. За категорията на младежите слизаме малко по-надлу, на един от любимите ни завои за каране по това трасе – става въпрос за един предшестван от стръмно гмуркане бърз десен завой с естествен вираж, който рязко пропада надолу малко след средата… Кръстили сме го Завоя Софияленд заради усещането, което се получава като отпуснеш спирачките още отгоре. Ники Иванов (Industrial) демонстрира точно такова минаване по пътя си към третото място в junior категорията. Този завой толкова много ни кефи, че няма как да не ви покажем още една перспектива, на която вече се вижда и влизането…
По пътя надолу се опитваме да заснемем и екшъна в Open категорията на двете големи гърбици преди финалния прав участък в гората, но биваме овикани грубо от някакъв шкембелия в синя ризка на БКС за мястото, на което стоим, и в заформилия се мини-скандал пропускаме на практика всички бързи карачи. Странно е как за някои хора комисарската униформа изведнъж явно се превръща в символ на власт и разрешително за избиване на комплекси… Биваме прогонени от мястото, на което снимаме вече осмо състезание, при това от човек, който едва ли изобщо някога се е качвал на колело в планината. Както и да е, ние ще продължим да правим каквото умеем, a хората в сините ризки ще продължат да пускат шкембета… C’est la vie! Далеч по-важен е фактът, че младото поколение байкъри са мега надъхани и има родители, които да ги подкрепят – през деня на няколко пъти се засичаме с този младеж, който обикаля покрай трасето заедно с баща си и попива с поглед всяко минаване на състезателите. Слизайки при финалната зона го заварвам на паркинга до лифта, яхнал колелото на Цецо – момчето, което отговаряше за регистрацията на състезателите. Малкият е на седмото небе от щастие… Споделя, че си мечтае за Demo – същото, само дето 7-ца, и в друг цвят – и се кефи на макс, подскачайки върху колелото, въпреки че рамката е огромна за него и окачването е прекалено твърдо за килограмите му… Организацията на състезанието върви супер спретнато и не след дълго бива обявено началото на квалификациите по фор крос. Състезателите стартират един по един и карат по трасето за време – процедура, която ще определи кои 16 от малко над 20-ната записани ще бъдат допуснати до участие в четвърт-финалите. Първи хващаме в кадър Боби Крумов, който е един от основните български претенденти за титлата – Боби е мега надъхан, и в родния си Плевен дори разполага със самоделен гейт, на който тренира стартове. Между стартовете на състезателите в квалификацията Ронан Тейлър (Monsterbike, UK) се възползва от една по-дълга пауза и се разписва по 4х трасето с мощен дрифт и красив кадър. Ронан не е записан за участие във фор кроса, и ние нямаме нищо против изпълнението му (кой не би се изкефил на такъв красив дрифт?), но след случката от преди няма и час няма как да не се питаме – къде са сега хората в сините ризки да му се развикат, че навлиза в трасето? Нали уж това им е работата? Ако не е, за какво по дяволите беше цялата врява по-рано? Не очакваме отговори на тези въпроси… Въпреки, че още от самото начало е ясно, че единствено чудо може да спре беззъбата британска машина Мартин Огден по пътя към поредната му победа във фор кроса на Сопот, някак си ни се иска някое от нашите момчета да се превърне в магьосник и да върне титлата от единственото 4х трасе у нас обратно в ръцете на българин. Втория ни фаворит след Боби Крумов е Жорката Радев. Той е един от най-талантливите карачи сред 16-те участници на финалите, и като че ли единствено умората от четирите дни DH може да му попречи да покаже потенциала си. Третата българска надежда както обикновено е Митето Гайдов. Един от хората, които като че ли са се доближавали най-много до титлата тук, без да успяват някога да я спечелят – Митето вече няколко пъти е втори след Оги на това трасе. Според нас би трябвало да му е писнало от това достатъчно много, за да се напъне и да се опита да завоюва така дълго убягващото му първо място… Сред чужденците също има потенциално опасни за Оги лица, като например Николай Пухир, национален шампион по DH на Русия. Макар и да не е 4х специалист като великобританеца, Пухир определено знае как да кара – като изключим победителя Жига Пандур, той е единствения не-англичанин в челната десятка на UCI категорията в спускането, което е достатъчно показателно за уменията му. Като изключим старото куче Оги, Сорин Парау от Румъния пък е един от най-обиграните състезатели сред 16-те участници на финалите. Той не един или два пъти е доказвал (при това именно тук, в Сопот), че владее най-различни тактики за каране на фор-крос състезания, и може да се бори успешно срещу състезатели от всякакъв калибър. Така, квалификациите приключват без особени изненади, обичайните заподозрени са в играта, време е за финали! Започваме с трите бойни български дами, записали се за участие във 4х дисциплината – Илинда Евтимова, Ани Томева и Даниела Караджова. Чудим се дали да не им предложим директно да се разберат коя къде да застане на подиума и да си разпределят както искат наградите, но те са дошли тук за да карат! Стартът на фор-крос трасето тази година е още по-висок, което генерира умопомрачителна скорост на влизане в първия тейбълтоп и завоя след него, но това не притеснява дамите ни най-малко и с падането на гейта те потеглят на мръсна газ. В категорията на мъжете това е човекът, който днес всички ще се опитат да изпреварят, изблъскат, затворят и въобще да прецакат по какъвто и да е начин. Мартин Огден (Identiti) застава на старта на първия четвърт финал напълно спокоен – той знае отлично каква е целта и как да я постигне. За първата гонка Оги получава правото да избира коридора, от който да стартира, и той първоначално застава на най-лявата позиция, вътрешна за първия завой по трасето. Реконструкцията на стартовата платформа обаче е оставила гейта без панта от най-външните му страни, и решетката се гъне достатъчно, за да създаде колебание у британеца. „What the fuck?!“ чуди се Оги, и след като усеща къде е проблема бързо променя избора си и се премества една позиция вдясно. Сорин застава на старта с голямото DH колело – нещо крайно необичайно за него. Питаме го защо така, макар че подозираме какъв е отговора – румънците са пътували натъпкани като сардини по колите, и Сорин просто не е разполагал с място за да натовари и малкото си колело… Разказва ни, че в момента така или иначе кара без никаква амбиция и просто иска да си направи кефа, но ние тая история сме я чували и за втори път се оказваме напълно прави в подозренията си – румънеца е надъхан и се раздава докрай! Няколко гонки по-късно вече гледаме първи полуфинал – Оги и Митето срещу двама руснаци. Забележете кои карачи са здраво стъпили на педалите, и кой пуска крак колебливо… На руснаците май им е леко терсене, докато Митето и Оги са в тотален контрол и завиват като по релси, готови за въртене на излизане от завоя. Двамата продължават на големия финал! Във втория полуфинал Сорин напълно очаквано се откъсва напред, а зад него Боби и Андрей Димов се борят за втора позиция. Боби успява да запази позицията си и до края на гонката, и заедно с румънеца отива на голям финал! В малкия финал участват Крис МакГлинчи от Ирландия, двамата руснаци и Андрей от TrueRiders. Ирландецът успява да се пребори за първото място, следван от Семенов, Андрей и Пухир. Време е за голям финал! Гейта пада с характерния трясък, и след секунди виждаме групата да влита в първия завой. Сорин гони бърза и сигурна линия за първия завой високо по виража далеч от останалите, Оги е почти наравно с него, но има предимството на значително по-вътрешната линия, от която може да затвори румънеца и след това да му дръпне с въртене. В същия момент Боби и Митето са малко по-назад, попивайки скока, но и двамата сис сигурност се подготвят за атака. На участъка с четирите гърбици Оги вече е на очакваната първа позиция, плътно следван от Сорин, а Митето е на трета позиция няколко дължини по-назад. Тримата се движат в горе-долу компактна група, обаче Боби не се вижда – оказва се, че той се е изпързалял на първия завой и шансовете му за подиум пропадат. Оги, Сорин и Митето завършват именно в тази последователност, а за Боби остава утешението, че понякога на състезания се случват и такива неща. Няколко дни по-късно връчваме на Боби състезателното джърси на Оги – британеца му се кефи колко е надъхан, и на тръгване му го оставя като подарък в знак на респект. Мега пичовска постъпка! Още с пресичането на финала от състезателите публиката започва да се разотива. Към финалната зона слизат многобройни групички хора, и атмосферата около шатрите е оживена, но като цяло не можем да избегнем усещането, че сме виждали и по-голяма тълпа на тази поляна. Много от присъствалите предишните дни са си тръгнали още след края на DH-а, а някои дори и по-рано – факта, че неделните финали се падат баш на Гергьовден със сигурност оказва влияние… Време е за награждаването! Паното с рекламите и почетната стълбичка този път са изнесени на поляната непосредствено до финала, точно до шатрата на съдиите. Пишат се чекове, подреждат се бутилки, разпределят се медали и награди за различните категории – след няколко минути всичко ще е готово и грандиозния финал ще започне, а поляната ще бъде напоена с шампанско! Награждаването започва с категория жени фор крос – Илинда е първа, следвана от Ани Томева и Даниела Караджова. Честито! Следват жени DH – победителката Александра Жирнова получава душ с шампанско от Илинда (втора) и Андреа Радачич (трета). „Ако виждах по-далеч от другите, то е защото стоях на раменете на гиганти“ – цитатът е от Нютон и е казан в съвсем друг контекст… Или може би не съвсем? Боби Крумов е истински гигант и в прекия и в преносния смисъл на думата, а Жорката може и да не е най-високия човек на планетата, но с помощта на добряк като Боби застава в позицията на истински исполин. И двамата се кефят като малки деца по време на награждаването и куфеят на макс при всяко изгърмяване на шампанско. Това е духа на планинското колоездене! Мартин Огден доказва, че е по-бърз и хитър от конкуренцията дори и извън състезателното трасе, клякайки за да избегне кръстосания огън с шампанско от Митето Гайдов и Сорин Парау. Ники Титев от RAM бърза да остави чека за първото място на Теодорчо от Drag и да се изнесе от обсега на шампанското по време на награждаването на категория хардтейл. Категорията на младежите по традиция не получава шампанско поради презумпцията, че момчетата са твърде малки, за да пият… За това Иван Ажи, Марто Бочуков и Ники Иванов трябва да се задоволят само с аплодисментите на публиката, медалите и осигурените предметни и парични награди! Привилегията да боравят с бутилки алкохол (при това пред публика) е резервирана само за по-големите състезатели, но с достатъчно постоянство съвсем скоро и тези момчета ще имат шанса да се вмиришат на бъчва, поливайки се с шампанско на подиума. Награждаването в категория Open – Сорин вкусва за втори път българско шампанско (този път като победител), а на второ и трето място са Вальо Пашков и Константин Димов. И така достигаме до финале гранде, награждаването на най-бързите, роботите от UCI категорията. Сам Дейл и Адам Брайтън си връщат на Жига Пандур за откраднатото изпод носа им първо място с мощно къпане, но на словенеца едва ли му пука… В крайна сметка всичко е феърплей – топка е, търкаля се, няма сърдити… Опа, май объркахме спорта. Все тая! С триумфа на тези петимата официалната част на Shambhala Open Cup 2012 приключва, и то по най-добрия възможен начин – на слънце, сред природа, с колела и много нови приятели… След награждаването бъзикаме англичаните за историята с недопитата чаша, но на тях май въобще не им пука – въпреки, че първото място им се изплъзна, момчетата покараха доста стабилно по трасе, което ги изкефи максимално, в условия, на които като цяло не са свикнали… Недоволни няма, още повече, че точките и паричните награди, регламентирани от UCI Class 1 регистрацията на състезанието, не са никак малки. Дори Андреа Радачич сдържа недоволството си от факта, че си е разпорила ръката брутално и на финалния си рън бедства близо минута, опитвайки се да отклещи колелото си от един дънер при падане на стръмните серпентини. Другия път кака, другия път! Като за финал успяваме да съберем почти цялата британска група за обща снимка с Боби Крумов, който се заканва догодина да е по-як от тях и да ги бие… Дано! Ще го носим на ръце по цялата поляна, ако успее!
С тази снимка слагаме точка на Shambhala Open Cup 2012, и си пожелаваме догодина състезанието да е още по-силно, а настоящия сезон да продължи все така силно, възползвайки се от инерцията, набрана на Сопот! До скоро!
Mountain Hill Open DH наближава! Едно от любимите ни състезания (най-вече заради гостоприемството на Троянчани и атмосферата) предстои от 1-ви до 3-ти Юни, а организаторите обещават много промени в трасето. За да разберем какви ще са те изпратихме Сашко Башко на разузнаване. Ето с какво видео се завърна той:
Много добре знаем, че абстинирате зверски след свръхдозата DH на Сопот и сте изтръпнали за нашия материал (повярвайте ни, ще бъде епичен). За това докато обработваме нашата мега селекция, обобщаваща четирите дни на Shambhala Open Cup 2012, ви представяме кратък материал на тема какво се случва, когато бързи български карачи заведат английско про на домашните си трасета. (още…)
FLASHBACK статиите обикновено са приятно пътешествие назад в спомените ни на лов за одавна отминали вълнуващи и забавни моменти… Не и тази. Селекция измежду 1000+ кадъра от състезание, което граничи с чистия брутализъм, и въпреки това през 2012-та ще се проведе за осми път? А не, мерси, ще пропуснем. И без това два дни преди официалния старт на тренировките все още се подготвяме психически да се преселим едва ли не фултайм по сипеите над Сопот… (още…)
Сашко май се оттаде на рибарлъка…. С огромната „въдица“ на каската и GoPro Hero 2 за стръв, той напоследък удря добър улов, ето два едри екземпляра от Витошките водоеми (още…)
Неработещи лифтове ли? Цеко Минев ли? К*р за тях! Нашият Сашко Башко, а.к.а. CRZ ни изпрати това видео от една приятнa тренировка със съотборниците му – по-добре организираните софийски спускачи вече няколко седмици прилагат организация с бусове и извозване по пътя… Драгалевския колодрум е изчистен, и дори доусъвършенстван от местни момчета – хвала за тях! Който има възможност да се наговаря с приятели и да се качва, планината е наша!
В Шампери се прави история. Първо спускането на Хил в дъжда през 2007-ма (трети за деня, но с брутално добро време в ужасни условия и въпреки падане), сега и животинския рън на Дани Харт. Ако някой все още не знае – Харт е тотален лунатик, откачалка, фрийк и половина. (още…)
Ако сте изпуснали последния кръг от състезанията по спускане за Световната купа, ето ви replay на финалите. По-горното видео ви показва състезанието при мъжете, а ето и останалите записи: (още…)
Преди малко повече от две седмици, провокирани от вихрещите се емоции около предстоящите национални шампионати по спускане, крос-кънтри и фор-крос, си зададохме въпроса – храна или храна за размисъл? Е, два уикенда по-късно отговорът вече е ясен – така се наядохме, че ще храносмиламе седмици и месеци наред… (още…)
Някой има ли обяснение, ЗАЩО винаги от някъде се появява мегафон по тези мероприятия…? Представяме ви 8-минутно видео от националното по сеч и глупости в Боровец – силно емоционална и епична по стандартите на този тип клипчета продукция (при това с предстоящо продължение под формата на не по-малко мащабен снимков репортаж), която включва моменти от вечерната забава, съдържателни интервюта и изказвания, музикален фон от легендата на българската естрада Йорданка Христова и дори малко каране.
Националният шампионат наближава със страшна сила. Остават броени дни до стартовете по спускане и XC и седмица и нещо до финала в дисциплина 4x. Разположено по средата на най-еуфоричния състезателен сезон в България за всички времена, но за съжаление съпътствано от неразбории и странности, това издание на шампионата генерира вълни от хейт и поляризирани мнения (още…)
А-рън-гуин! А-рън-гуин! Ю-ес-ей! Ю-ес-ей! Американците сигурно се насират от кеф – от много години не е имало „техен“, който да мачка така мащабно. Ако не ни е подгонила склерозата, може би Рокуел беше последния американец, който даваше добри резултати; след това огромен и мек за Чичо Сам и компания. Гуин обаче действа с размах – 4 победи от 5 световни купи до момента този сезон, постоянство и скорост, които все убягват на другите. Минар има само теоритични шансове да обърне мача, но честно казано според нас не е възможно, с две състезания до края на сериите и 342 точки разлика в полза на Гуин. Вижте replay на състезанието при мъжете ТУК.