Red Bull Under My Wing с Филип Полк

Когато някой ти звънне да те кани на някакво събитие по средата на единствената ти планирана отпуска за годината реакцията обикновено е основателна и автоматична – пращаш го на топлото и влажно място, находящо се между долните два крайника на родителя му от женски пол (т.е. да върви в на майка си п… сещате се). Е, не и този път. Още когато отсреща се чуха думите „роудтрип“, „Red Bull“ и „Филип Полк“, от устата ми като отговор излезе едно не по-малко автоматично и ентусиазирано „Айде!“. Точно такова – ударно, рязко, с негласно поставена удивителна. Още преди Сашко Башко да ми доразкаже всички подробности за проекта въодушевлението ми се беше покачило до толкова, че на практика нямах друг избор, освен да приема поканата. Да! Отивах на Red Bull Under My Wing с Филип Полк – словашката DH легенда е един от най-опитните състезатели на световната сцена. С огромното си количество натрупано ноу-хау, Полк се вписваше в концепцията повече от добре – Under My Wing е глобална инициатива на Red Bull, в която спонсорирани от марката атлети предават опита си на млади местни таланти. Както разбрах в последствие, българската версия на Under My Wing е била планирана още от миналата година от Сашко Башко и Иван от Red Bull като ключово мероприятие, целящо да раздвижи родната сцена и да вдигне нивото на състезателите. Планът е прост – три дни, три дестинации, група наши карачи и Филип Полк. Лекции и практически занятия по завиване, спиране, скокове и многобройни други аспекти от карането, физическата, техническа и ментална подготовка. Своеобразен DH университет с основен лектор проф. Полк и три от най-добрите ни DH трасета вместо зали за обучение. Завършилите получават титлата „магистър по DH“… Или беше „з.м.с.“ (заслужил майстор на спорта, за незапознатите със спортната терминология от дивия соц)? Както и да е, в гората така или иначе титлите нямат значение – там важат единствено уменията и опита в карането на колело. А нови такива момчетата получиха в изобилие. Да видим как се случи цялото нещо… Четвъртък, София, малко след 9 сутринта, събираме се пред магазин Industrial. Когато пристигам момчетата вече са натоварили половината колела в единия от двата пикапа Volkswagen Amarok, предоставени ни за мероприятието. За останалите велосипеди идеята е да ползваме ремаркето на Иван от Industrial, което разполага с много удобна система за товарене именно на DH колела… Както и с по-различна букса за тоците от тази на теглича на Amarok-а. К*р, ремаркето остава без светлини. Прилагаме старата тактика с вързания авариен триъгълник, а свинските опашки за пореден път се доказват като най-гениалното творение на човечеството. Не, наистина, замисляли ли сте се за колко много неща могат да се използват? Двайсетина минути по-късно, „свинете“ отново спасяват положението с второ приложение за деня – използваме ги за подсигуряване на велосипедите върху ремаркето, нещо не ни достигат коланите… Към този момент вече Филип се е присъединил към групата и започва уроците с кратка демонстрация на тема как можем да вържем четири велосипеда с един единствен колан – словака очевидно има опит с товаренето на колела покрай безбройните си пътувания! Скоро потегляме и благодарение на доброто темпо на Ванката още преди да се усетим сме на правите участъци преди Самоков. Днешната дестинация е Боровец! След малко вече сме паркирали пикапите на финала на DH трасето и момчетата вече разтоварват и се обличат за каране… Всички са нетърпеливи Under My Wing академията да започне! Гледката е позната – багажниците на пикапите са взривени; колелата, инструментите и личните вещи на момчетата са пръснати навсякъде, и всеки нещо рови или чопли по колелото си… Малко по-встрани от основия взрив Филип следва явно рутинната за него процедура по превръщане на пристигналото в насипен вид колело в завършен, годен за каране велосипед. За някои елементи от местния фолклор, подготовката за каране пък представлява пенлива кехлибарена течност с освежаващо горчив вкус, която се разгазира неприятно като я клатиш по-дълго. Янко, стига я люля тая чаша бе д**а! Само истински маниак като Боби Крумов от Плевен пък може да се сети в такъв момент тактично да замаскира логото на конкурентна на RedBull марка със стикери от едно от най-идиотските (в добрия смисъл на думата) спортни мероприятия, провеждани някога на българска почва. Borovets Mountainbike Park е на практика празен – освен нашата група от общо 8 карача този ден на лифтовете и по трасетата няма почти никой. На старта цари тишина и спокойствие, атмосферата е осезаемо есенна, а всички писти са старателно окосени. Нас обаче пистите не ни интересуват, все още е сезона на велосипедите! Росен Ковачев и Ники Стоянов от Drag Racing са сред шестимата щастливци, избрани от Филип Полк за участие в Under My Wing инициативата. Май и двамата изглеждат горди да носят логото на мероприятието на гърдите си! На старта двамата се присъединяват към Вальо Пашков (Industrial) и Тино от Shockblaze, които също са „в играта“. Росен налазва трасето без да се мота особено – въпреки, че е малко по-възрастен от останалите момчета, неколкократния национален шампион все още има на къде да се развива, и всички се надяваме трите дни под наставничеството на Полк да му дадат необходимия тласък, за да се превърне в нещо повече от това да е най-бързия спускач в България. Вальо стартира веднага след него – той пък е един от най-стилните млади карачи в България (както ще ви демонстрираме нагледно малко по-долу) и определено до края на трипа показва, че напълно е заслужил мястото си в групата. Тино дори не изчаква прахоляка да се разнесе и тръгва по трасето „на копие“ – резултатът е пепел във въздуха, хвърчащи буци от почвата, липса на ръкавици… Да! Колкото до потенциала на Тино… Има ли смисъл да ви разказваме изобщо при такъв кадър? През това време от долу на лифта се задават Сашко и Полк, Сашко нещо се обяснява и прави физиономии като на Мики Маус. Като тартор на групата, той решава да раздели Филип от останалите за първото спускане – хем момчетата да направят едно за загрявка без напрежението, че някой ги гледа и оценява, хем двамата да имат възможност да разгледат трасето и да изберат участък за днешните „лекции“. След броени минути Филип вече диша българска прах – трасето е сухо като барут, за цялото лято е валяло само два пъти… Трасето на Боровец вече се е доказало като едно от най-добрите в България, и това е напълно заслужено. Каратето започва още с влизането в гората след откритата стартова права. Сашко влиза в кореняка като у тях си – напълно нормално, все пак трасето е именно негово дело. Вече на второто си спускане, но все още карайки зад Сашко, Филип определено не изглежда като да му е зле на българска територия… Хубавата новина за нашите момчета е, че трасето в Боровец е добре познато на всички, и ще бъде интересно да се види какви линии и техники за преминаване на различните секции ще им покаже днес Филип. Вальо атакува корените с мощ и агресия. Ники изглежда стабилен на колелото и кара напълно уверено още на второто спускане. Тино също не изостава от темпото и безмилостно гази пепелта и коренищата. Докато чакам карачите и сменям позициите решавам да снимам малко природата наоколо. Прецъфтелите растения около мен ми напомнят, че активния сезон 2012 вече отива към края си – пролетно-лятната еуфория вече е поотминала, големите състезания едно по едно се превръщат в история, а обратното броене до началото на зимата вече е започнало… Сцената ни обаче узрява с всяко следващо мероприятие – за нея не важат сезонните принципи, тя утихва на края на всеки сезон за да избухне още по-мощно следващата година. Според мен Under My Wing е едно от най-значимите мероприятия този сезон именно защото ще даде шанс на цялата сцена да дръпне още по-рязко напред с помощта на наученото през тези три дни от момчетата. За да докаже теорията ми, Сашко върти чупки на големия дабъл по-надолу по трасето… Росен повтаря упражнението – преди няколко години такива скокове щяха да изглеждат като непосилно големи за българските карачи, но сега започват да се превръщат в нещо напълно нормално, поне за по-добрите от тях. Прогресът обаче не трябва да спира до тук, следващата стъпка ще е да се научим да ги караме с лекотата, стила и агресията на големите прота като Полк. Слизайки надолу по трасето заварваме Вальо да бута обратно нагоре покрай двата виража след поляната и двата скока в гората. Явно мастър Йода, a.k.a. Филип Полк провежда занятия по завиване! Явно предположенията ни се оказват верни, защото скоро преди виражите се събира цялата групичка карачи и момчетата започват един по един да потеглят надолу. Поредицата от завои малко след двата виража е избраното място, и Филип обяснява на момчетата ключовите моменти за максимално бързото преминаване на техничната секция… …след което идва време за онагледяване на теорията и Филип дава дефиниция на понятието „като по учебник“ – правилна употреба на спирачките, контролирано влизане в завоите и максимално голяма скорост на изхода. Боби Крумов изпробва съветите на Филип на практика – в началото той кара с известни задръжки, резултат от тежкото му падане в Румъния на On The Rocks, но бързо се окопитва и започва да показва обичайната си добра форма. Филип анализира всяко едно от минаванията, и скоро на момчетата им става ясно, че трябва да загърбят концепцията с карането „на карамба“ – дори най-добрите ни карачи като Росен го правят понякога, но според Учителя Дънов в повечето случаи прекалената агресия накъсва ритъма и нарушава подготовката за следващия участък. Програмата за деня е съставена изцяло от секции със завои – пристигаме на следващия участък малко по-надолу по трасето, заданието е първите два завоя след пресичането на лифта. Един от най-мотивираните и схватливи от „учениците“ на Полк е Марто Бочуков. Едва наскоро навършил 16, Марто е една от големите надежди на българския DH и още първия ден показва, че е супер надъхан да се развива. Той напъва яко на всички участъци и натрупва бая падания, но неуморно повтаря секциите докато не изчисти всички грешки. Така се прави! Денят вече напредва сериозно; същото правят и момчетата, които вече са влязли в час и попиват с анализиращи погледи всяко движение на Полк. Боби вече се е поотпуснал и натиска колелото в завоите мъжката. Същото прави и Тино, от когото неведнъж сме виждали образцови минавания на този участък. Ванката от Red Bull е извикал за събитието и екип оператори, от които скоро очакваме едно доста сериозно видео. Момчетата определено не са дошли „с гумената лодка“ и бързо навлизат в материята, въпреки, че за пръв път снимат маунтинбайк. Така карачите се оказват под двойно наблюдение – от една страна камерите записват всяко тяхно движение, от друга мастър Полк е застанал „на Ф“ и ги наглежда със строг поглед. Това при него обаче е само нагледно – той не пропуска да поощри добрите минавания с окуражителни викове, а разпалените му разяснения за различните техники често се базират повече на езика на тялото от колкото на словесни описания на движенията. С две думи – Филип въобще не се пести и приема ролята си на инструктор напълно сериозно. Голям респект! Въпреки наставленията на батко Филип обаче от време на време момчетата се наиграват – при един от опитите си да премине максимално бързо двата последователни завоя Ники се изшива в едно от дърветата директно с глава. Това е то, първа кръв! Едва ли ще може да се оправдава, че се е порязал при бръснене… Към този момент денят вече върви към края си и момчетата решават да се ориентират към приключване. Изчаквам ги на стръмния дроп от пътя след дървения мост… Приземяването от него е стръмно и прашно и преминава директно в не особено солиден вираж. Марто пада в завоя, а Сашко директно излита в осигурителните мрежи. Тино обаче е непоклатим… Все пак обаче професионалиста си е професионалист – минаването на Филип отново е най-чисто и сигурно. Той насочва колелото за предстоящия завой още от въздуха! Момчетата товарят багажите под светлината на последните слънчеви лъчи, процеждащи се между дърветата. Колелата са натоварени, довиждане Боровец! Лепенката върху току-що измития EVIL на Филип сякаш заявява – the Polcster was here! При това подозирам, че не за последно… Потегляме с цялата газ към Пампорово, където ще е нашия базов лагер за следващите два дни. Amarok-а лети по магистралата с първа космическа, едва ли е много похвално, но ни ограничава единствено мисълта, че трябва да опазим ремаркето отзад… Пътуването протича абсолютно гладко (е, може би с изключение на първите опити на Ванката за каране на задна със закачено ремарке, винаги е забавно) и към 10 вечерта се озоваваме на вечеря в Сафарито в Чепеларе – автентична долна българска кръчма с евтино и относително хубаво ядене и разнообразни видове алкохол. Малко преди полунощ се настаняваме в хотел Орловец в Пампорово – за следващия ден е предвидено каране на Чепеларе, но близостта на двата курорта означава, че е по-лесно да се настаним в Пампорово и за двата дни, вместо да се местим напред-назад по хотелите. Росен налазва машината за почистване на обувки – оказва се, че тя върши отлична работа и за прашни колоездачни чепици. На следващата сутрин във Вал-ди-Чеп ни посреща великолепно време – слънчево, но също така и прохладно, денят се очертава да е прекрасен! Марто Бочуков обаче няма никакво намерение да си губи времето с несъществени неща като красотите наоколо – вижте само колко е концентриран, извършвайки най-елементарната процедура по проверка и настройка на скоростите… Какво ли е когато има по-важни задачи, като например да се опита да даде най-добро време на състезание? Росен беше един от хората, които най-активно се интересуваха от EVIL-а на Филип. На моменти си мисля, че ако бях на мястото на словака щях да съм си прегризал вените одавна. Колко ли често го питат какви custom части има по колелото (hint: никакви), с какви гуми е подходящо да се кара в еди-какви си условия, какви настройки на окачването са най-добри и т.н…. Когато си професионален състезател и си отишъл някъде да водиш тренировъчен лагер за напреднали обаче предполагам, че е нормално да получаваш такива въпроси и Филип приема нещата спокойно. Тази сутрин лифта е седалков… И е само за нас. Сашко и Филип се отправят нагоре преди другите за да имат време да направят едно опознавателно спускане и да обсъдят кои елементи ще се тренират днес. Не след дълго момчетата започват да слизат обратно – пичовете от RedBull вече са опънали фирмената тента и след първото спускане събираме карачите за групова снимка. От ляво на дясно – Тино, Ники, Марто, Боби (с рязка разлика от две глави нагоре спрямо останалите до тук), Филип Полк, Росен, Вальо и Сашко. Казах ли, че лифта този ден работи само и единствено за нас? Стотици седалки и километри въжета в движение за цифром и словом 8 (осем) потни даунхилъри. Какво ли мисли Боби за тази VIP ситуация? Показва ни хеви метъл от неговото сепаре, май се кефи… За днес програмата за обучението е следната – скокове, скокове и пак скокове. И малко каране по жестокото чепеларско трасе. Филип започва лекциите с малка демонстрация на големия дабъл под лифта. Ники повтаря показаното, и макар и значително по-неуверено, успява да премине скока успешно. Dead sailor-а на Тино затвърждава усещането, че повечето български момчета нямат достатъчно голям опит със скачането – тукашните трасета като че ли винаги са залагали повече на грубия естествен терен с корени, камъни, сипеи и технични завои, от колкото на големите скокове. Е, благодарение на неуморната работа на хора като Сашко ситуацията с трасетата напоследък започва да се променя, но карачите все още не са свикнали достатъчно, за да се научат да се отпускат във въздуха. На практика почти всички от групата са на ниво „просто да прескоча скока“… Например Марто, на пръв поглед във въздуха има стойката на човече от Лего, качено на колело, но пък той е започнал да кара едва преди два сезона и съм убеден, че тепърва ще открива и развива стила си на каране. Важното е да се тренира и карачите да си помагат взаимно! Вальо е единствения от момчетата, който успява да покаже истински стил на този скок – за щастие filming crew-то пристига тъкмо навреме, за да разпънат сериозната техника и да го заснемат. Голямо ЕВАЛА на пичовете за усилията да мъкнат и инсталират кранове, долита и т.н.. край трасетата. Това оборудване си е бая железария и се иска голям мерак за да тръгнеш да ползваш нещо такова в планината, още повече при заснемането на непознат спорт. Филип прави второ минаване за да затвърди показаното от Вальо и да закрие сесията на скока с позитивен пример, който момчетата да запомнят. Не се подлъгвайте по вида на Жоро (ляво) и Никола (дясно) – въпреки, че на моменти изглеждат тотално не в час, двамата далеч не са чак толкова неадекватни и са страшни пичове! Опитът от снимането на сноуборд и скейт видеа и талантът си казват думата – момчетата още горе ми показват няколко доста впечатляващи кадъра. Местим се на следващата секция от обучението и Филип я налазва с агресия и стил. Човек ще рече, че е истинско про… Боби пък се възползва от инерцията на 92-та си килограма живо тегло и влита на секцията с триста. Вальо също влага агресия и се мята в боя като истинска нинджа – ако изобщо има байк еквивалент на еленския скок, то той го владее! Сесията протича по вече познатия начин – Филип наблюдава всяко едно от момчетата и анализира внимателно карането. Текущата секция се състои от три последователни скока, поредрени в дълга и скоростна права. Сашко видимо се кефи на карането. Росен също кара на мръсна газ и се забавлява на максимум. Филип пък на последния скок от поредицата изглежда все едно кара кросарка. Braaap! Ванката от своя страна също си прави карането за деня с импровизиран тест-драйв на пикапите – Amarok-ът показва доста добри offroad способности по пътя до междинната станция на лифта, до където отиваме с мисията да приберем джипа на филмърите. Возенето в МПС, управлявано от Ванката, винаги е интересно преживяване и по пътя аз на няколко пъти отлепям по около педя от седалката… Здрава машина е тоя пикап! Отзад обаче е взрив – бързо разследване установява причината, Марто Бочуков е оставил в багажното на пикапа плик с праскови и прясно мляко, които при test drive-а са се пръснали като във блендър. В резултат на това целия Amarok мирише на плодов шейк! Докато оправим ситуацията с МПС-тата момчетата вече са слезли в Чепеларе да хапнат. Филип chill-ва като про… …и май не е единствения – особено с такова меню и обслужване няма шанс да има недоволни от начина, по който протича днешния ден, всички усърдно бичат айляк. Аз пък се радвам на шанса да обядвам като бял човек – чепеларската пица е приятно разнообразие спрямо survival историята, която обикновено се получава, когато снимам по състезания. Този ден се налага един от двата пикапа да потегли по спешност към София, и наличното товарно пространство за колела рязко се свежда единствено до това върху ремаркето. Филип отново поема нещата в свои ръце и прилага ноу-хау от безбройните си пътувания. Ремаркето от четириместно се ъпгрейдва на такова за пет колела… Следобеда чепеларския лифт не работи поради профилактика на електрозахранването, за това се отправяме към Пампорово за по едно бързо с пикапа. Времето на Снежанка е динамично, а денят отива към своя финал – момчетата се обличат без много размотаване и потеглят надолу. Изпускам да снимам първата група карачи и ми се налага да почакам втория курс на пикапа. За кратко през клоните на дърветата проблясва слънце, след което отново се стъмва. Все тая, Пампорово е красиво при всички условия. След около час кибичене в гората най-после чувам звука от катерещия се по пътя пикап. Най-после! Едва няколко минути по-късно карачите долитат от горе на мръсна газ. Тино прави прецизно и бързо влизане в секцията. Вальо пък демонстрира малко по-различна линия, прелитайки през големите камъни с лекота. През нощта времето се влошава и на сутринта планината ни посреща „приветливо“ – дъжд, бурен вятър и мразовити температури. Качвам се нагоре преди карачите и чакам, единствено дъждобрана ме спасява от тотално подгизване. По трасето дори са се формирали локви – май е снощи е попреваляло, а? Почвата е подгизнала доста сериозно и Сашко ми съобщава по телефона от Студенец, че момчетата сменят трескаво сухите гуми. Всичко наоколо е свежо, зелено и мокро – покрай трасето няма и помен от пепеляка от предишните дни. Вместо това има лека калчица, мокри камъни и корени в изобилие. Перфектни есенни условия! Скоро лифта завърта – карачите са приключили със смяната на гумите, време е за екшън! Росен и Филип са на първа седалка, жадни за оран. Двамата обаче явно решават да изчакат останалите от групата, и след малко всички идват накуп, карайки на влакче. Сашко води колоната, следван от Филип. Първи следи в кафявата пудра! След цяло лято суша май всички се кефят на шанса да покарат на мокро… В по-горните части на трасето времето е доста хардкор. Бурен вятър докарва и отвява облаците през около 30 секунди, смесва се дъжд със слънце, студено е, абе… Мъжко време! Не по-малко мъжка е и бясната оран, която момчетата причиняват на мократа почва. Кой не обича да кара в такива условия? Braaaaap #2! И докато ровенето в пръстта е приятно прасешко занимание, карането по стръмната секция на трасето е истинско изпитание – калчица, мокри камъни, още по-мокри корени… Положението като цяло е деликатно и намирането на чиста линия е почти невъзможна мисия! Вальо обаче не се притеснява особено и кара почти като на сухо… Този кадър просто крещи за подходящ саундтрак, а аз не се сещам за нещо по-подходящо за случая от това парче. Ей рапстар, дека ти е къщата? За днес програмата не включва повтаряне на секции – връщането нагоре по интересния стръмен участък е твърде тегаво и Филип разпорежда на групата да карат цели рънове, като той просто спира на определени места за да ги наблюдава как карат. Сашко отново се чувства като у тях си, защо ли? Боби многократно споделя ентусиазма си от възможността да потренира на мокро, и карането в последния ден на Under My Wing по всичко изглежда, че му спори. По обяд попадам на интересна перспектива за снимане на един от завоите в долната заст на трасето. Карачите се източват един по един и Сашко отново минава последен, като ме информира, че слизат надолу за манджа. Мамка му, тъкмо си нагласих кадъра… Опаковам светкавиците против дъжд, за всеки случай, и дори не се занимавам да ги събирам от позициите, на които съм ги инсталирал. Слизам към Студенец, където момчетата вече са се събрали при байк центъра и разпускат преди хапването. Притеснението ми дали някой все пак няма да си познае двете самотни светкавици, изоставени барабар с трансмитери и стативи край трасето в гората, автоматично остава на заден план при появата на легендарното комбо от малка ракийка за сгряване на душата и тялото и голяма шопска салата за разядка преди същинското ядене. Останалите на масата също са изгладнели и са заболи носове в чиниите си, само Боби ми се хили как може да съм такъв класик… Абсолютен класик е и Росен, който започва с глупостите още в момента, в който фиксира с поглед тази детска триколка с ел. мотор. Добре, че се спря преди да я поломи наистина – щеше да е голям резил да счупи на децата играчката посред бял ден, при това на трезво… В същия момент, малко по-встрани от кръчмата, Никола и Жорето се трудят усилено, попълвайки колекцията си с интервюта от участниците в мероприятието с това на Тино. Времето е райско – отново вали, духа вятър… Сашко се проявява като едно истинско photo-bomb про и ненадейно се намества в кадъра с една от характерните негови физиономии, изразяваща многозначителното „чиче, е*ало си е мамата“. Прието, потвърждавам – е*ало си я е! Факт! Кулата на Снежанка изчезва периодично, обгърната от ниските облаци. Небето се е захлупило над нас и дъждът се сипе упорито и напоително. Момчетата решават да покарат още малко, а аз така или иначе вече имам нагласени светкавици и позиция за снимане… Припалваме нагоре – те с лифта, аз пеш. Обезопасяването на светкавиците с найлонови пликчета се оказва много мъдро решение. Трасето вече е подгизнало, и момчетата правят брутални взривове от кал при всяко минаване. Вальо успява да ме охвърля най-качествено, с което печели почетно място в селекцията за настоящия материал. Скоро става време да обърнем малко внимание и на финалния скок. Сашко се мята от по-голямата версия на творението си, след което спира и казва, че той лично се е накарал, но ще изчака останалите да направят още едно спускане за да ги погледа на скока… Вместо да кибичи на студа обаче Сашко решава да побута нагоре и да скочи още един-два пъти докато минат останалите. А пък току виж станала и някоя читава снимка… Например тази! С най-силен кадър от скока обаче се разписва Вальо. Браво бе, машина! Удриии! След като минава и последния карач от Under My Wings групата се отправям надолу. Заварвам Тино да обръща особено „специално“ внимание на колелото си на вело мивката. Я я, дас ист фантастиш! Донт стоп май лов, шприц мих точно така, баш между спиците и право в задната главина, даа… Филип си чака реда и се чуди кога ли Тино ще приключи с „мокрите“ си фантазии. В крайна сметка не го дочаква и и двамата го оставяме да се забавлява… Ние имаме по-важни дела – на плазмата в байк центъра тече живото предаване от Световната Купа в Норвегия! Там вече се е оформила стабилна агитка и всички следят състезанието с интерес. За разлика от друг път дори разговорите не са чак толкова разгорещени, концентрацията е тотална – особено, когато по трасето е Стийв Пийт! Филип Полк се почесва, може би се чуди какво ли прави тук, ами не е в Норвегия при останалите от протата… Вечерта обаче чуденка няма – с Ванката от RedBull организираме импровизирано preview на снимковия материал от трите дни по време на т.нар. парти, което трябваше да се състои по повод закриването на сезона. С облекчение установявам, че Филип определено не се чуди дали си е загубил времето тук – всъщност ми споделя точно обратното, казва ми, че страшно му е харесало, и би се радвал отново да проведе skills camp у нас… Отношението му към момчетата заслужава респект – въпреки, че партито е абсолютна катастрофа откъм посещаемост (на практика е само нашата група), Филип запазва позитивната си нагласа и се заема с раздаване на плакати с автографи на всички присъстващи. Хвала! Боби Крумов с гордост показва своето копие – за щастие както той, така и всички останали ще отнесат вкъщи многократно по-ценни неща от подписаните плакати. Благодарение на съветите и ценния опит на Полк, за тези три дни RedBull Under My Wing се превърна в едно от най-значимите за сцената мероприятия, които са се провеждали у нас в последно време. А колкото до самия Филип – нещо ми подсказва, че ще го видим отново на българска територия по-скоро, от колкото бихте си помислили…